Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Тя седна до него и прокара пръсти през косата му.

— Какво значение има? Нали получи всичко, което искаше?

— Разполагам с технологията на „Кибер-нет“, макар че нямам нужда от нея — въздъхна той и продължи да върти дискетата между пръстите си. — Откраднах я от „Сато“, за да отвлека вниманието им от истинската опасност. В момента не искам никой там да обсъжда договора с „Денва партнърс“. По-добре да се въртят в кръг и да се чудят кой и защо им е свил скъпоценната технология! — Над главата му се изви ново облаче ароматичен дим. — Но не си права, като казваш, че съм получил всичко. Все още нямам главата на Линеър… Все още! — На лицето му се появи момчешката усмивка, която Хонико вече добре познаваше. — Искаш ли да видиш плодовете на нашия труд?

— И още как! — отвърна тя, отмести стола си и стана.

Майк измъкна куфарче от мека кожа, под капака му се показа портативен компютър с мощна памет и флопи за мини дискети. Включи го и пъхна в процепа дискетата, която въртеше между пръстите си. Екранът светна, след секунда компютърът беше готов за работа.

— Ето, това е — промърмори той и пръстът му увисна над клавиша с надпис „ENTER“. — Натисна ли го, на екрана ще се появи цялата информация за „Кибер-нет“… — Дръпна от пурата, завъртя дима в устата си и натисна клавиша. Компютърът реагира светкавично, екранът се изпълни със сложни формули, работни инструкции, кодове и шифри. Най-отдолу акуратно се подредиха заглавията на съответните файлове.

— Каква прелест! — въздъхна доволно Майк, очите му попиваха екрана. Изведнъж лицето му се изопна, зъбите му почти пречупиха пурата. — Какво става, по дяволите?

Информацията върху екрана започна да се самоунищожава. Пръстите му полетяха над клавишите, опитвайки се да прехвърлят в паметта на твърдия диск всичко, което можеше да бъде спасено. До голяма степен успя. Преди екранът да се изчисти, в паметта бяха прехвърлени почти три четвърти от данните. Светкавично превключи на флопи, но на екрана се изписа Грешка . Направи опит за пряк достъп до информацията на дискетата и с ужас установи, че тя се самоизтрива. Започна процедурата отначало, но този път дори не можа да влезе в програмата. Превключи на позиция „С“ и даде ход на вградената антивирусна диагностика. С нарастващ ужас отбеляза, че вирусът вече унищожава и това, което е записано в основната памет. Бързо набра командите на програмата за борба с вируси, но тя изобщо не задейства.

— Какво става? — разтревожено попита Хонико.

— Не знам — троснато отвърна Майк и напрегнато се приведе над клавиатурата. Но не беше в състояние да направи много. — В компютъра е вкаран вирус, който унищожава всичко, записано върху твърдия диск!

— Включително данните за „Кибер-нет“?

Той кимна, после гневно тръсна глава. На екрана се изписа една-единствена дума:

УСМИХНИ СЕ!

Пръстите му нервно затичаха по клавишите, но надписът не изчезваше. Лицето му стана бяло като вар, ръката му нервно блъсна машинката. Тя се стовари на пода.

— Хайде! — скочи на крака Майк. — Да си вървим у дома!

В същия момент звънна мобифонът му, забравен на масата.

— Кой е? — раздразнено изръмжа в слушалката Майк.

— Намирам се в Кейжи — бръмна в ухото му гласът на Йоши — най-близкия от помощниците му.

Кейжи Хакубут-цукан беше името на Музея по криминалистика, разположен в квартала Канда, геометричен център на Токио.

— Какво правиш там?

— Мисля, че ще е най-добре да дойдеш и да видиш сам.

Майк понечи да го наругае за излишната тайнственост, но после долови вълнението в гласа му и се въздържа. Йоши отлично знае, че може да говори спокойно, тъй като връзката им е двойно кодирана. Значи има основателна причина да не го прави… Господи, вероятно се е случило нещо чудовищно!

— Тъкмо приключихме в „Тамаяма“ — каза в слушалката той. — Тръгваме веднага. Между другото, замина ли пратката за брат ми?

— Да, точно навреме. Този нов превозвач е истински ас.

Майк прекъсна разговора и вдигна поглед към озадаченото лице на Хонико.

— Йоши е открил нещо важно в Музея по криминалистика — съобщи й той.

— По това време? — вдигна вежди тя. — Музеят е затворен от часове!

— Да вървим! — изръмжа Майк и взе шлифера си от закачалката. — Несъмнено става въпрос за нещо спешно!

Нощно Токио крие в себе си някаква странна магия, помисли той, докато натискаше педала по мокрите улици. Тълпите от хора, които се блъскат по тротоарите осемнадесет часа в денонощието, най-сетне ги няма, тишината нарушават единствено камионите за зареждане, които по закон работят само нощем. Тук-там можеха да се видят младежи с кожени якета, развяващи дългите си коси върху мощни мотоциклети. Майк ги разбираше много добре, с кръвта си усещаше стремежа им към безразсъдство и самоунищожение. Такива са днес всички младежи по света — в Брюксел и Санкт Петербург, в Сайгон и Питсбърг… Носят едни и същи дрехи, забавляват се с опасни игри, зяпат МТВ… Жажда за самоопределение. Но колкото повече гледат МТВ, колкото по-често играят компютърни игри с някой като себе си на Тимбукту или Бог знае още къде, толкова повече им се изплъзва самоопределението… А с това нараства и желанието им да обърнат гръб на действителността, да се превърнат в други личности или просто да изчезнат.