Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— По-късно — промърмори в отговор на въпроса й той. Стана, подаде й ръка и махна за сбогом на Хонико, момичето с дългата копринена пола. Същото би сторил и с певицата, но тя се беше скрила в гримьорната.

— Къде отиваме?

— У дома, в Хоан Кием.

— В моята вила? — спря се Гиай. — Но аз цял ден не съм стъпвала там!

Той знаеше какво иска да каже.

— Не се безпокой — побутна я към изхода Майк. — Той вече не е там… — На лицето му се появи усмивка. — И кръвта отдавна е почистена.

— Къде е тогава?

— Няма смисъл да ти обяснявам, защото не е приятно — отвърна той.

След миг вече бяха на тротоара, потънали в шумната тълпа от туристи, изпълнила Ропонги. Сред тях преобладаваха скинари и хипита, от които направо му се повдигаше. Бръснати татуирани глави, изподупчени ръце, метални халки в носове, езици, клепачи… Истински кошмар! Отпадъците на човешкия род. „Работните добичета трудно понасят удоволствието да си почиват“, казваше Фридрих Ницше. Може би затова толкова много се възхищавам на японците, рече си Майк. Но я ги виж тези — безформени, гротескни фигури, които се лутат в мрака на нощта…

Измитите от дъжда улици излъчваха особената хормонална жизненост на безгрижната младост. По тротоарите бавно се влачеха тълпи хора, пред светофарите наставаше задръстване. Въздухът тежеше от дизелови изпарения, придаващи особено сияние на неоновите реклами. Витрините показваха последните вдъхновения на модни дизайнери, голяма част от тях сякаш изобщо не бяха предназначени за човешкото тяло…

Спряха едно свободно такси, което бавно пълзеше по платното. Вилата на Гиай се намираше в Асакуза — квартала на храмовете. Името Хоан Кием — „Извита сабя“, й отиваше, самата постройка беше от бетон и дърво, обединени от идеите на опитен архитект, и доста по-просторна от обикновените къщи в Токио. Нощем стаите се осветяваха от бронзови лампиони, а през деня — от слънцето, което проникваше през жалузите на прозорците. От тях се разкриваше великолепна гледка към футуристичните форми на небостъргача „Златен пламък“, построен от известния архитект Филип Старк.

Гиай се поколеба с ключ в ръка.

— Казах ти, че го няма — изръмжа Майк и пристъпи напред. Помъкна я след себе си в антрето, затръшна с крак входната врата. — Ела, ще ти покажа къде стана всичко…

— Не! — изпищя тя и почти успя да се освободи от желязната му хватка.

Той се изправи в средата на доскорошното владение на Родни Къртц, на лицето му се появи лукава усмивка.

— Нали ти поиска всичко това? — ръцете му описаха широк полукръг.

— Мръсник! — мрачно отвърна Гиай.

Майк пристъпи към барчето, покрито с огледала. Свали от рафта две тумбести чаши и щедро ги напълни с коняк „Наполеон“. Подаде й едната, чукна своята в нея и поклати глава:

— Не аз съм мръсникът, скъпа… Нима забрави, че тази роля играеше твоят съпруг Родни? — Отпи една глътка и замислено я погледна. Обичаше да я вижда в това състояние — нервна и малко несигурна. Състояние, което предизвикваше у повечето хора дори само с присъствието си.

— Господи! — въздъхна Гиай. — Обаждах ти се след толкова много нощи, в които той се гавреше с мен, биеше ме, изнасилваше ме!…

— И се връщаше за още — отбеляза той.

— Винаги съжаляваше. Плачеше и се молеше като разкаяно дете…

Майк скри отвращението си зад непроницаема маска, мислите му се насочиха към това, което предстоеше.

— А ти понасяше всичко…

— Не всичко! — тръсна глава тя и опразни чашата си на две големи, конвулсивни глътки. Очите й овлажняха. — Вече не! Радвам се, че е мъртъв!

— Тъй, тъй — промърмори Майк, отпи глътка коняк и го задържа в устата си. — Да сме живи и здрави, ние двамата с теб… — „Едно нещо не може да му се отрече на онзи гадняр Родни, помисли си той. Умееше да се наслаждава на живота…“ Остави чашата на масата и тръсна глава: — А сега в леглото!

Взе я в прегръдките си и усети как тялото й се сгорещява. Твърдо вярваше, че е един от онези избрани мъже, които, по думите на Ницше, са „родени да побеждават и съблазняват“. Отлично разбираше какво иска да каже с това неговият идол — мъж, когото съдбата е дарила със способността да контролира живота си, да го предизвиква и побеждава… Като Наполеон — един от любимците на Ницше.

Тялото й имаше вкус на горена захар. Той свали дрехите й и вдъхна сладкия аромат. Както обикновено, тя не носеше бельо. Гърдите й легнаха в дланите му, в гърлото й заклокочи възбудено стенание. Ръцете му се плъзнаха надолу и я повдигнаха за задните части, краката й се увиха около кръста му. Никой от двамата нямаше търпение за леглото. Деликатните пръсти, които допреди час сръчно белеха гигантските скариди, сега разкопчаха колана и изтикаха панталона му надолу. Пое го докрай в пламналата си женственост, очите й широко се разтвориха. После тазът й се раздвижи и влудяващо чувственият танц започна.