Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Жената пушеше пурата си спокойно, синкав дим излиташе от полуотворените й устни. Ако Майк не познаваше толкова добре хората на Югоизточна Азия, положително не би обърнал внимание на металическия блясък на страха, проблясващ дълбоко в бездънните очи на тази красавица.

— Знаеш какво искам — отвърна най-сетне тя.

— Всичко друго, но не и това — поклати глава Майк. Намираха се в последното сепаре на „Пул Марин“ — шикозен френски ресторант в скъпия квартал Ропонги, финансиран изцяло от Майк. Той беше само малка част от процъфтяващия му бизнес в Азия — както законен, така и незаконен. Едно от деловите начинания, което беше запазил в тайна от покойния си партньор Рок…

— Искам теб !

По-скоро аз искам да е така , помисли си Майк. Да се чувстваш така…

— Но ти ме имаш — каза на глас той и разпери ръце. — Ето, виждаш ли?

В другия край на залата бе издигнат малък подиум. Тънка като тръстика виетнамка пееше баладите на Жан Брел, натежали от меланхолия и безнадеждна мъка. В устата й тъгата на Врел звучеше като стенание на ранен по време на бой. Това несъмнено създаваше особено настроение в залата с майсторски монтирано скрито осветление.

— Знаеш какво имам предвид — поклати глава Гиай. — Искам винаги да сме заедно…

Акомпанимент на певицата правеха китарист и млад мъж зад пулта на електронен синтезатор, който на моменти звучеше внушително като орган. В главата на Майк нахлуха спомени за Жана Д’Арк — любимата историческа личност на баща му. Апокрифни или не, неговите разкази останаха завинаги в съзнанието на младия Майк, тъй като до голяма степен изразяваха мирогледа му: за Джони Леонфорте религията представляваше дълга кохорта от рицари светци, борещи се за свята кауза.

— Тогава зарязвам всичко и тръгвам с теб — погледна го в очите Гиай и дръпна от пурата си. — Ето това искам!

Майк дълго гледа красивите тъмни очи срещу себе си.

— Добре — кимна най-сетне той.

Сочните устни се усмихнаха, пропускайки по-голямо количество синкав дим.

Този ресторант пресъздаваше едно към едно луксозните заведения на Токио — ярък пример за промяната и новото благоденствие на Сайгон. Стените бяха покрити със златисти тапети, подът от червен мрамор отразяваше тъмносиньото сияние на куполовидния таван. По масите горяха свещи и това засилваше чувството на посетителите, че се намират в храм. На една от стените беше окачена огромна виетнамска маска, яркочервеният лак странно проблясваше под синкавата светлина на прожекторите. Безупречно облечените келнери бяха под разпореждането на Хонико — блестяща блондинка с гол гръб и дълга до глезените пола от естествена коприна, която владееше до съвършенство както френски, така и японски. Разбира се, говореше и виетнамски, авторитетът й сред персонала беше абсолютен. В този час на нощта тя обикновено посрещаше клиентите си край вратата, впечатляваше ги с искрената си любезност, а после ги повеждаше към предварително запазените маси, върху които топло проблясваха свещите. Но днес се беше оттеглила зад бронзовия барплот и гледаше певицата с присвити очи.

На практика нямаше какво друго да прави, тъй като, освен двойката в далечния ъгъл, заведението беше празно. Зад гърба й се намираше вратата за залата на втория етаж — заключена и с дръпнати завеси. Отвъд широките панорамни стъкла на терасата блестяха хилядите разноцветни светлини на Ропонги.

Край масата изникна келнер с вглъбено като на доктор лице. Майк го изчака да сервира пържените рибки и огромните тигрови скариди с пикантен сос, после грабна вилицата. Гиай продължаваше да пуши.

— Питам се дали наистина мислиш това, което казваш — промълви тя.

Той започна да се храни с апетита на човек, който дълго е бил лишен от добра храна. Гиай безмълвно го наблюдаваше, дългите й нокти, лакирани в цвета на тапетите, тихо пощракваха. Като бръмбари, които се блъскат в стъкло…

— Не си ли гладна? — попита с пълна уста Майк. От тона му личеше, че пет пари не дава за апетита й. — Лично аз умирам от глад!

— Познавам добре апетитите ти — кимна тя, наблюдавайки го невинно като ангел. Или може би като дявол… Срещу нея седеше мъж с грубо, обветрено лице, върху което доминираше издължен римски нос. В сивите му очи проблясваха странни оранжеви точици и това му придаваше свирепо изражение. Прошарената коса беше дълга, край скулите тъмнееше добре поддържана къса брада. Лице на човек, който е роден да заповядва. Лице на човек с радикални възгледи и мрачни тайни, с непоклатим мироглед…