Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Търговската война със САЩ се изостряше с всеки изминал ден, правителството беше сериозно загрижено и за поведението на режима в Северна Корея, който създаваше голямо напрежение в района. Традиционните зали за играта „пачинко“ постепенно бяха преминали в ръцете на корейци и правителството с тревога установи, че немалките печалби от тях напускат страната директно за военния режим в Пхенян. За пръв път от Големия икономически подем на 50-те години Япония изглеждаше неуверена и стагнирана. Хората станаха мрачни и подозрителни, а пресата по традиция ги засипваше с песимистични прогнози.

Някой го докосна по гърба, във витрината до себе си видя познатото лице на Коей. То беше далеч от традиционните представи за красота — с малка уста, огромни очи и високи скули, но той го обичаше. Коей беше дъщеря на мафиотски главатар, двамата се запознаха през 1971 г. и безнадеждно се влюбиха един в друг. В името на тази любов Никълъс уби един мъж, когото мислеше за човека, изнасилил и измъчвал Коей. После стана ясно, че този мъж е невинен, а злодеят е собственият й баща. Момичето го беше излъгало от срам и той, потресен от това, се беше оттеглил. Видя я отново едва миналата година, по настояване на Оками. И откри, че може да потисне гнева си. Както към нея, така и към всички членове на Якудза.

Постепенно, с течение на времето, тя беше обърнала гръб на хората от подземния свят. Отдавайки се на мистичната шинтоистка секта Шугендо със седалище в подножието на планината Йошино, Коей едва ли би се върнала към светския живот, ако не бяха изричните настоявания на баща й. Той искал да я омъжи за непознат човек, само и само да стабилизира нелегалните си връзки. След шест месеца с този човек, Коей направила безуспешен опит да се отдръпне. В отчаянието си потърсила помощта на Микио Оками — върховния оябун и единствения човек, който бил в състояние да промени положението й. Оками откликнал на молбата й и я изпратил в джунглите на Виетнам, където мъжът не можел да я открие. Той действително направил всичко възможно да го стори. А Коей го мразела и презирала, едновременно с това тръпнела от страх пред силата му. Човекът, за когото трябвало да се омъжи, се казваше Майк Леонфорте.

— Нанги-сан все още го няма — промълви тя. — А вечерята трябва да бъде сервирана след десет минути.

Танцан Нанги беше президент на фирмата „Сато интернешънъл“ — едно могъщо предприятие за съвременна компютърна техника, създадено от сливането на „Сато петрокемикъл“ и американската компания „Томкин индъстриз“, чийто собственик беше Никълъс.

— Надявам се, че няма да му се отрази прекалено — добави Коей. Имаше предвид крехкото здравословно състояние на Нанги след неотдавна прекарания лек инфаркт.

— Дано — промърмори Никълъс и провери в огледалото възела на вратовръзката си. — Той отдавна мечтае да се включи в масовото производство на „Кибер-нет“…

Коей го извъртя към себе си и вдигна ръце към възела.

— Гостите вече започнаха да пристигат и Тьорин става нервен. Сигурно се чуди защо още те няма във фоайето да ги посрещаш…

— Първо ще се отбия на 40-ия етаж — усмихна се той и леко я целуна. Трябва да съм сигурен, че последните данни на „Кибер-нет“ са вкарани в главния компютър.

Най-общо казано „Кибер-нет“ представляваше ултрамодерна информационна система за абонати в цяла Югоизточна Азия ръководството на „Сато интернешънъл“ се надяваше да излезе от рецесионната спирала именно чрез нея. Затова програмата се радваше на изключителни грижи и внимание. Всички във фирмата знаеха, че ако стане засечка и в нея, положението на „Сато“ ще бъде трудно за предсказване. Успехите на компанията се дължаха на уникалната комбинация между острия като бръснач аналитичен ум на Нанги и гениалните търговски способности на Никълъс. Но днес, по подобие на повечето японски гиганти, наричани „кейретцу“, и в „Сато“ течеше тежък процес на реорганизация.

„Кейретцу“ са преки наследници на довоенните „дзайбатцу“ — големите фамилни компании на едрата буржоазия в Япония. Те представляват няколко десетки промишлени предприятия, изградени около една централна банка. В добрите времена всяко „кейретцу“ имаше възможността да се самофинансира, особено в областта на научноизследователската дейност и въвеждането на нови продукти. Но в процес на рецесия положението ставаше сериозно: банките бяха подложени на огромен натиск от две страни — прекалено високата цена на издръжката на промишлените предприятия под техен контрол и на съответната продукция плюс рязкото поскъпване на йената, което правеше експорта неизгоден. В случая със „Сато“ положението беше спасено единствено благодарение на факта, че компанията е международна. Американският филиал (собственост на Никълъс) пое пълното финансиране на новата гама продукти, включително и пазената в дълбока тайна технология на „Кибер-нет“. Въпреки това в душата на Никълъс остана чувството за вина. Защото ако не беше се ангажирал с Микио Оками за цели петнадесет месеца, той положително би намерил начин да измъкне компанията от острите нокти на рецесията. Вместо това наложи становището си за широкомащабни инвестиции в областта на фиброоптичните комуникационни системи и в резултат „Сато интернешънъл“ вложи почти всичките си финансови резерви в тази област, изграждайки съответните заводи не само в Югоизточна Азия и Китай, но дори и в Южна Америка. От дългосрочна гледна точка това бе един безспорно разумен ход, но в краткосрочен план се оказа доста рисковано начинание, влошено до крайност от тежката рецесия. И се стигна до там, че днес съдбата на компанията зависеше изцяло от успеха на „Кибер-нет“. Нещо, за което цялата вина падаше върху Никълъс…