Эрик Ластбадер - Френска целувка

Джагър кимна.

— Именно там е работата. Разбирате ли, на него изглежда му доставяше удоволствие да ги вижда как убиват собствените си братя. Освен това, извличаше полза от тяхната дивашка свирепост. Учеше виетнамците как да оцеляват при настъпването на американската армия, а те в замяна го учеха как да накара врага да яде собствените си срамни части.

— Господи! — На Даяна й се догади и тя се извърна встрани.

— Няма да се извиня — каза Джагър, — тъй като ви казах това нарочно. Сега вече знаете за Арнълд Тот всичко, което е необходимо да се знае за него.

— Това е опасен човек — каза Даяна, като се съвземаше.

— Ако още е жив и продължава да действа, можете да се обзаложите за това. Нещо повече, ще бъде и добре защитен, разбирате ли ме?

Даяна кимна.

— Добре — каза Джагър. — След всичко, казано до тук, можем да приключим. Арнълд Тот се е превърнал в човек на име Маркъс Гейбъл.

— Това е просто лудост — рече тя. — Срещу Гейбъл наскоро имаше процес. Във вестниците, списанията и по телевизията непрекъснато даваха негови снимки. Между двамата няма никаква прилика.

— Не мога да направя нищо по този въпрос — каза Джагър.

— Кога е приключила военната служба на Гейбъл?

— Изтеглили са го от Виетнам към края на седемдесет и втора. Интересното е, че Групата за проучване и наблюдения е прекратила дейността си месеци преди това.

— С какво се е занимавал после?

— Не може да се каже, тъй като липсват данни да е бил прехвърлян другаде.

Скептицизмът на Даяна изплува върху лицето й. Вече се канеше да си тръгне и Джагър го разбра, понеже изчака до последния момент, преди да й подаде малък кафяв плик.

— Направете ми една услуга — каза той. — Не го отваряйте, преди самолетът да излети.

Даяна изпълни молбата му. Капитанът вече беше изключил надписа „НЕ ПУШЕТЕ“, когато тя изтръска съдържанието на плика: две ксероксни копия от военни досиета. Във всяко имаше отпечатъци от пръсти. Едните принадлежаха на Арнълд Тот, другите — на Маркъс Гейбъл. Те бяха идентични.

Призори талазите на мъглата се раздвижиха.

Мън гледаше като втрещен как от тях изплува висока, стройна фигура. Най-странното, това, което вдъхваше истински ужас, беше, че утрото бе съвършено ясно. Нямаше нито едно облаче и никъде не се забелязваше мъгла. Освен тази, която се кълбеше и стелеше между дърветата, извирайки сякаш по вълшебство от самата земна кора.

Могок и придружаващите го войници бяха изоставили Мън на това сечище, преди да отведат нанякъде Ма Варада. Могок му каза, че само ако мръдне, ще бъде застрелян, и Мън нямаше основание да не му вярва. Още повече, след като чу щракането от сваления предпазител на картечен пистолет, когато веднъж отиде в края на полянката, за да се облекчи.

Останалата част от нощта прекара треперейки върху влажната земя, заслушан в нощните звуци на величествената гора.

Когато небето на изток се оцвети в перленосиво, мъглата вече започваше да покрива сечището.

— Добре дошъл, Мън — каза генерал Киу. Талазите обгръщаха нозете му. Слънчевата светлина, розова като кожата на бебе, заливаше главата и раменете му, създавайки около него видим ореол.

Мън изведнъж си припомни разказите на Могок за произхода на генерал Киу — че той няма майка, че не е човешки син, а превъплъщение на безсмъртния Махагири, ученика на Равана, изхвърлен за вечни времена от „самсара“, колелото на живота.

Генералът се засмя и протегна ръце.

— Виждам, че появата ми ти е направила впечатление. Хубаво. Трябва да отбележа, че тази мъгла винаги успява да породи известна степен на благоговение. — Той се усмихна широко. — Съоръжението е доста скъпо, наистина, макар на мен да ми излезе безплатно.

Сащисаното изражение на Мън явно му доставяше удоволствие.

— Приятно ми е, че има такъв ефект върху човек като теб — образован, стъпил поне с единия крак на запад. Ти може и да си вярващ, но не си невежа като хората в Шан. Дори най-добрите от тях, като Могок, са родени с ужас в сърцата. Свръхестественото е като привидение, което постоянно наднича иззад рамото им.

Той се наведе и бутна някакъв превключвател. Мъглата започна да се разсейва.

— Вярата в свръхестественото е сродна на религията, не мислиш ли? — Киу отстъпи крачка назад и Мън видя, че е застанал върху някаква платформа. — А религията съществува, за да бъде използвана. Лично аз бих я определил като слабост, която, след като веднъж бъде възприета като стратегия, може да се обърне наопаки и да се използва за манипулиране на последователите й.