Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Оставям проклетия си живот в ръцете ти — рекъл той и станал да си върви. — Сега знам как се е чувствала Мария-Антоанета на път за гилотината.

Рубънс потупал Мариън по гърба, прегърнал го.

— Така ли ни възприемаш, приятел? Като революционен съвет? И то след това великолепно постижение, което направи? Боже мой, човече, ти ще… ние всички ще превърнем този филм в най-голямата златна мина на всички времена! — Рубънс стиснал Мариън за рамото. — Имай вяра в мен. Още не сме допуснали да се проваляме един друг, нали? И няма да го допуснем. Давам ти дума.

Сега, докато слушаше залпа от бурни ръкопляскания на публиката, Даяна си мислеше, че до този момент Мариън не е бил напълно убеден. Колебаещ се — да. И то дотолкова, че да даде съгласието си на Рубънс. Но Даяна беше сигурна, че до тази вечер в сърцето на Мариън са кипели съмнения, разяждали са го. В края на краищата това е Америка — неговото огромно изпитание. Ако се окажеше провал… Тази вечер лицето му се разливаше в усмивки.

Даяна беше застанала между двамата — Мариън и Рубънс. И сякаш чувстваше присъствието им само чрез някаква призрачна нишка, като че ли се намираше в къща на духове и се ръкуваше с призраци. Единственото действително нещо за нея беше този водопад от шумове, който се лееше проглушително в кинотеатъра и не спираше да ехти, докато тя слизаше от сцената и, тръгвайки по дългата пътека между редовете, се обърна да ги погледне.

Чу да се извиква името й и извърна глава. Но то не бе изречено от една уста, нито от две или три. Стори й се, че цялото множество я викаше по име и в този обединен повик името й, тъй познато през целия й живот, сега прие ново значение, нова форма и съдържание, придобивайки едва ли не плътност, която увисна във въздуха.

Тя оглеждаше очите им и съзираше в тях израз, който беше неповторим. По всички лица, облени от светлина или потънали в сянка, удължени или топчести, пъпчиви или изваяни, бе изписан един и същ израз, който ги уеднаквяваше в този момент, сякаш някакво знаме ги покриваше, сливаше ги в една цялост с едно съзнание, едно сърце, една мечта. И с вълнение, по-силно от всеки друг път, разбра, че тази мечта е самата тя.

Даяна вдигна високата яка на дългото си палто от канадски рис, което й бе купил Рубънс, събра устни и изпусна топъл дъх. Облачето, в което го превърна студеният въздух, увисна за момент пред лицето й, преди да се стопи в нощта.

Тук, в Ню Йорк наистина се чувстваше, че е Коледа. Гирлянди от светлини украсяваха Шесто Авеню, а на север бледите сухи клони на дърветата в Сентръл Парк наподобяваха призрачни метли, които яростно се опитваха да пометат тъмата или студа.

Нямаше памучни тениски и гуменки, които шестват по Сънсет през декември, нямаше открити спортни коли, нито сърфове, понесени към лагуната.

Тук декември означаваше зима и макар да нямаше сняг — а само кални остатъци, превърнати в сив и черен лед от движението — беше студено така, както бе запечатаното в спомените й. Таксита, светнали подканващите си лампи „свободно“, кръстосваха булеварда, а на ъгъла на 53–та улица един Дядо Коледа подрънкваше звънчето си, призовавайки за дарения за Армията на спасението или за някои други. Само няколко пресечки по-надолу, на Пето Авеню, „Сакс“ все още ще е отворен, за да посрещне празничната суетня, а „Сейнт Патрикс“ ще е тържествено осветен с прожектори.

Рубънс стоеше до нея на тротоара и търпеливо чакаше. Алекс отвори задната врата на лимузината. Малко преди това Мариън вече бе заел топлата плюшена задна седалка.

Рубънс обгърна с ръка Даяна.

— За какво мислиш?

Тя продължи да гледа към парка в дъното на Шесто Авеню.

— И да ти кажа, няма да ми повярваш.

— Ще повярвам на всичко, което ми кажеш — той потрепери и сложи ръкавиците си от чортова кожа.

— Ама че глупост изтърси. Не ти е присъщо.

Рубънс сви рамене.

— Но затова пък е самата истина. Ти си единственият човек в моя живот, който не ме е лъгал.

— Да, но може и да не съм ти казала цялата истина.

— Това — заговори той бавно — не е едно и също. Хайде… — и я притисна към себе си, сякаш имаше нужда от топлината й. — Кажи ми какво се върти в главата ти.

— Мислех си за този град…

— За този град ли? — изглеждаше изненадан. — Не разбирам.

— От близо пет години не съм се връщала тук, Рубънс. Страшно дълго време. А сега се чувствам, все едно че никога не съм го напускала. Аз съм пристрастена. И от тук черпя дозата си страст.

— Нищо не разбирам — повтори Рубънс.