Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Ярките светлини на града се врязваха в черното небе, сякаш бяха необятни звезди, образуващи геометрична вселена, където заоблената мекота на човешката структура изглеждаше не на място.

Това, което ги посрещна, когато излязоха от скоростния асансьор на 107-мия етаж, беше стълпотворение от светлини и хора. Беше вече горещо и задимено и Берил, напълно спокойна и владееща се, въпреки закъснението им от цял час, веднага хвана Даяна за ръката и я поведе към една ниша, където екипът на „Новини от очевидци“ беше включил осветлението си. Бяха направили доста снимки на самия прием.

Заради Мариън театралните артисти от Бродуей никак не бяха малко. Те не присъстваха на прожекцията, но приемът започваше след падането на завесата на техните представления и те с нетърпение бяха чакали този момент, за да дойдат. Впрочем Рубънс бе изискал от студиото повторно отпечатване на билети, за да ги покани на специалната неделна вечерна прожекция, която беше уредил заради тях.

Спенглър дойде и я измъква от яркото осветление и блестящите микрофони. Той като че ли знаеше точно кога да го направи. Беше облечен с копринен костюм на сребристосиви сенчести райета, риза в седефен цвят и тъмносиня копринена връзка. Застана заедно с Даяна под огромен надпис, направен за филма — алени букви с тъмносини сенки.

Тази вечер усмивката не слизаше от лицето му. Нито веднъж не бе споменал името на Монти; не беше отишъл и на погребението му. Но беше пратил цветя с кратка бележка. Вдовицата на Монти я беше прочела, движейки беззвучно устни. После, отправяйки поглед право в Даяна, беше скъсала картичката на дребни парченца.

— Рубънс беше прав за рекламата — говореше й сега Спенглър, след като се отдалечиха от огромния плакат.

— Той почти винаги е прав — отвърна Даяна. — Много скоро сам ще се увериш.

— Да, да, знам. Вече съм го чувал.

— Но невинаги това, което чуваш, е истината.

— Всеки рано или късно се срутва.

Тя се извърна и застана лице в лице с него.

— Държа да ми дадеш по-ясно обяснение на тази забележка.

Спенглър вдигна ръце с дланите нагоре и лъчезарната му усмивка озари всичко наоколо.

— Ей, я стига. Не знаех, че толкова лесно се впрягаш. Това беше най-обикновена забележка. Нищо повече — усмивката му стигна до ушите. — Знаеш ли, тази вечер е решаваща за теб. Не можеш да бъдеш прекалено предпазлива.

— В смисъл?

Той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Не взимай нещата толкова на сериозно.“ Ала двайсет и четири каратовата му усмивка беше достатъчно доказателство за сериозността му.

— Ти го изкарваш нещо повече от човешко същество. Това може да стане опасно. Такъв беше смисълът на думите ми. И той греши, както всички ние. Ти отдаваш цялата си вяра на едно място — и пак сви рамене.

— Знаеш ли — заговори тя многозначително, — мислех, че си забравил онзи случай.

Спенглър потри ръце една в друга.

— Не съм го забравил. Но това не значи, че съм се изплашил от Рубънс. Той не е толкова зъл.

Тогава и Даяна се засмя, вдигна ръка и го докосна по бузата.

— Нито пък ти — каза тя тихо и се отдалечи.

Приемът беше в разгара си и тя веднага бе увлечена от вихъра му. Сякаш някакъв гигантски юмрук и стисна и я понесе от човек на човек, от група на група, а всички те като че ли бяха надянали маски, минаваха като пред жури, което всеки момент щеше да се произнесе. Нищо нямаше значение, дори поздравленията.

— Ай, chica, колко си пораснала!

Тя се обърна и видя лице със златиста кожа, посипана с лунички. Косата все още червенееше и, странно, но беше много ниско подстригана по модата. Новото сега бяха мустаците, грижливо подрязани и тънки, които придаваха на подобната на цепка уста още по-злокобен израз. Бръчки, слизащи от края на носа към ъгълчетата на устните, прорязваха това необикновено лице, ситни резки шареха и външните ъгълчета на очите. В очите обаче нямаше никаква промяна — бледосини и безизразни като камъчета под вода, те изглеждаха застинали в това лице, преливащо от чувства.

— Que linda muchacha! 35 35 Каква хубава жена! (исп.) — Б.пр. — каза Орелио и пое ръцете й в своите. Хватката му беше студена и твърда. Даяна почувства силата на специалиста, на професионалиста.

Окейшо се засмя на израза на лицето й.

— Боже мой, ти май не ме помниш!

Очите му така се втренчиха в нея, че когато лицето му се раздвижи и луничавите му плоскости уловиха пръските светлина, сипеща се отгоре, цветът им се отцеди от тях и Даяна потръпна от ужас — имаше чувството, че вижда две дупки, пробити в черепа, в които пулсира влажен мозък.