Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Моника умираше. Страдаше от болест с много дълго име. Даяна чу върволица от думи, изречени на характерния медицински език, и нищо не разбра. Със същия успех докторът можеше да й говори и на марсиански. Любимият начин за изразяване на всички доктори, разсъждаваше тя. Те се чувстват далеч по-застраховани, когато никой не разбира какво казват; така възможности да бъдат съдени за професионална небрежност намалява.

Ала Даяна успя да разбере едно — майка и беше болна от нещо като рак, само че по-лошо. Какво ли може да е по-лошо от рак, питаше се тя. Болест без лек. Нямаше лек за болестта на Моника. Тя беше прогресивно дегенеративна.

— Разбрах, че не сте виждали майка си от няколко месеца — каза младият, гладко избръснат лекар. Имаше изкуствената усмивка на стюард в самолет и хлътнали като на ветеран от войната очи. Често въздишаше, когато мислеше, че никой не го наблюдава. — Вижте, не искам да се стреснете, когато я видите. — Двамата спряха пред затворената врата на болничната стая на Моника. — Тя е много променена, затова се подгответе и гледайте да не се плашите.

Докторът потупа Даяна по рамото и я остави пред вратата. Той успя да я изплаши по най-глупавия начин — дарба, която някои лекари притежаваха по рождение. Даяна чуваше стъпки, шепнещи гласове, скърцащо колело на количка, краткотрайно хлипане, тих, напевен говор на болничен прислужник. Но всичко това беше зад гърба й. Пред нея беше Моника, която умираше.

Даяна протегна ръка и докосна вратата. Бавно я побутна навътре. Стори й се прекалено тежка. Със затаен дъх влезе в стаята.

Моника лежеше на високото легло. В носа и в свивката на лакътя й бяха пъхнати тръби. По ръцете й се виждаха синини, оставени от инжекциите, с които я бяха дупчили. Тя изглеждаше заспала и в този покой приличаше вече на мъртва. По лицето й имаше нови бръчки. Сякаш нещо дърпаше плътта й отвътре.

Даяна се почувства принудена да се приближи до леглото и когато пристъпи напред, Моника отводи очи — като че ли бе усетила близостта на дъщеря си. — Значи така — тихо заговори тя, — блудната дъщеря се завърна.

Ръката й потръпна върху завивката — като ранена птица.

Даяна се сепна повече от израза на очите, отколкото от гласа на майка си. Защото, независимо от зловещите предупреждения на лекаря, очите й бяха останали същите — все тъй студени, подигравателни, гневни, каквито бяха, когато Моника беше с десет година по-млада. Ама че противен доктор, помисли си Даяна. Той вижда само външния вид. Нищо не е в състояние да промени това, което е Моника отвътре.

— Променила си се — продължи Моника. — Помогна ли ти доктор Гийст? — това не беше въпрос. Гледаше в празните си ръце върху тънкото одеяло. Потръпна. — Студено ми е — прошепна тя.

Даяна се доближи до леглото, разгъна допълнителното одеяло и го подпъхна под брадичката на майка си. Моника извади ръка и хвана китката на Даяна.

— Ако се чувстваш по-добре, ще имаш сърце да ми простиш — гласът й се усилваше и спадаше с ударите на пулса във вдлъбнатината на врата й. — Направих това, което мислех за редно.

— Ти ме измами, мамо.

Моника затвори очи и от клепките й потекоха сълзи.

— Ти никога нямаше да ме послушаш. Щеше да обърнеш гръб на истината.

— Истината е, че винаги се опитваше да ме държиш далеч от татко — отвътре част от нея изкрещя: „Как можеш да говориш за това сега?“ Но друга част, по-голяма, настояваше да го каже, преди да е станало късно.

Пръстите на Моника стиснаха китката й по-силно.

— Винаги си била толкова красива, непорочна и невинна. И баща ти… те виждаше такава. Погледът му беше толкова… особен. Никого не е гледал по този начин, дори и мен.

— Но той те обичаше. Как можеш да…

— Той обичаше жените, Даяна — очите й се отвориха, по-големи, по-блестящи от всякога върху това вехнещо лице. — Знаех го още преди да се оженим, но се надявах, че когато ми стане съпруг, ще престане. Но не престана.

— Мамо!

Даяна опита да се отдръпне, ала Моника я стисна още по-здраво. Надигна глава от възглавницата и продължи:

— Вече си достатъчно голяма, за да слушаш такива неща. Ти искаше да ги научиш… Сега трябва да ги научиш.

Главата й отново се отпусна назад и за миг очите й се затвориха. Като че ли дишането я затрудняваше.

— Баща ти не можеше или не искаше да престане. Предполагам, че ме е обичал — по негов си начин. Не искаше да ме напусне. Но аз непрекъснато подозирах, че го прави заради теб. Знаех, че няма да понесе да се раздели с теб, затова си взимаше нещата… и в свободното време продължаваше флиртовете си — Моника стисна очи. Плачеше. — О, боже, помогни ми — Даяна помисли, че нещо я заболя и тъкмо щеше да позвъни на сестрата, когато майка й продължи: — Започнах да негодувам срещу теб, да. Ти беше единствената ми връзка с него. Аз не можех да го задържа, а ти можеше…