Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

В четири и двайсет сутринта централните улици на Ню Йорк изглеждаха широки като булевардите на Мадрид. Градът бе толкова тих, че можеше да се чуе дори светването и угасването на неоновите рекламни табла. Театърът „Фриско“ на Бродуей продължаваше да рекламира двете си пиеси „Широко гърло“ и „Дяволът в госпожица Джоунс“. Оттатък улицата бе изникнала нова сграда е два киносалона близнаци, където се прожектираха предимно филми на испански език. Предната вечер бяха давали „El Brujo Maldito“ 36 36 „Злият магьосник“ (исп.) — Б.пр. и „Que Verguenza“ 37 37 „Какъв позор!“ (исп.) — Б.пр. .

Докато препускаше по улиците, таксито се клатушкаше и раздрусваше по разбития асфалт. Огромни стълбове сиво-бяла пара излизаха със свистене от шахтите и припламваха, когато уловяха светлините на улицата и на театрите. Щом минеха през някой такъв облак, Даяна, макар и полузаспала, имаше чувството, че минават през някаква завеса, зад която щеше да се открие друг свят. Но едва когато слезе от таксито и стъпи на тротоара на 44-та улица, тя разбра какво всъщност търсеше: сивия блясък, „о, ти, кинетична мръсотия!“, хаотичния изгнанически живот на своята младост. Тя искаше, ужасно силно в този момент искаше да се увери, че всичко това е все още тук, че не е зарито в земята, не е заковано с дъски или нашарено с надписи като онази жилищна сграда с водоливниците в Харлем, чиято красива фасада скоро щеше да бъде подложена на унизителните удари на работника по събарянето. И все пак, не за младостта си копнееше тя. Защото това бяха години, към които никога не би се върнала.

Не искаше да става свидетел на никаква победа над изгнаническия свят. Неговото неосквернено съществуване беше уверение за нея; неоспоримото доказателство, че всичко, което бе научила тук, е валидно. Защото тук се коренеше нейната сила и тя беше по-реална от тази на „Червените бригади“, на „Черния септември“ или на „Баадер-Майнхоф“.

Даяна огледа хотел „Ренсълаер“. Фасадата му беше тъмна, неприветлива. С почернелия от сажди метален обков и арматурното стъкло приличаше повече на стар полицейски участък. Западната стена граничеше с магазин за пощенски марки, чийто вход бе защитен с желязна решетка и катинар, а на витрината беше изложен избелял от слънцето и напукан пластмасов класьор, притиснал тук-там по някоя марка. Източната стена бе залепена за порно театър, който наскоро бе предал богу дух. До малкия му навес имаше надпис от два реда; горният гласеше „ХХХ“, долният — „В ДВИЖЕНИЕ“.

Над въртящата се врата на „Ренсълаер“ висеше стара, масивна табела, която току проскърцваше на желязната си кука, сякаш беше на път да извърши последното си позорно падане.

Вляво от входа, на тротоара, имаше метална решетка, от която излизаше пара, наситена със сярна миризма от нюйоркската канализация. Върху това топло място лежеше мъж, който си бе постлал отдолу смачкана страница от вестник. Беше обут в панталони, доста къси за него и вързани в талията с канап. Нямаше чорапи, а обувките му — или поне това, което някога е било обувки — бяха целите в дупки. Спеше дълбоко, обгърнат от парата, с гръб към замърсената тухлена фасада на хотела; едната му ръка бе хванала здраво гърлото на празна бутилка „Дириш Роуз“.

Нощният вятър развяваше книжната му постеля и създаваше впечатление, че мъжът се носи във въздуха върху вълшебно килимче. Само че като се събуди, помисли си Даяна, няма да намери принцеса.

Тя се наведе към отворения прозорец, за да плати на шофьора. Той беше пуснал радиото. Някакъв глас критикуваше остро кмета за недостатъчното заплащане на полицията. Намесиха се още няколко разгневени гласове.

— Искате ли да ви почакам, госпожице Уитни? — попита шофьорът, млад човек с жълтеникава кожа, с брада и зачервени очи. — Точно сега работата е слаба. Имам си книга, така че няма проблем.

Даяна се усмихна леко, докато се отдалечаваше.

— Не се безпокойте — отвърна тя. — Не знам колко ще се забавя.

Мъжът загаси двигателя на автомобила.

— Това няма значение. По-добре аз, отколкото някой друг, нали? — той затвори почти до край прозореца и заби поглед в четивото си — оръфан екземпляр на „Магистърът Лъди“.

За какво да се притеснявам, рече си тя, докато влизаше през въртящата се врата в хотела. Нищо не се променя.

Фоайето имаше вид, сякаш боксьор тежка категория си бе уредил сметките с шампиона. Всичко беше изпочупено и разнебитено. Във въздуха се стелеше прах, който сякаш издухваха от едно място на друго, вместо да го почистят.