Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Но, мамо…

— Мълчи, докато не свърша, Даяна. Нямах сили да се боря с теб — пръстите й се раздвижиха и се вплетоха в Даянините. — Знам, че аз те пропъдих от къщи. Знам какво направих с теб. Бях опиянена от свободата, която ми донесе смъртта на баща ти — тя се усмихна леко. — Знам, че ме смяташ за коравосърдечна, но опитай се да погледнеш от моята гледна точка. Опитай се да разбереш как той се е държал с мен, какво аз направих на себе си. Да, аз исках да се махнеш от вкъщи, но… — от очите й отново бликнаха сълзи — още щом напусна, започнах да проумявам какво съм сторила… и колко много всъщност те обичам. Никога не можах… разбираш ли, струва ми се, че проблемът е в това, че аз никога не можах да те възприема като отделна личност. Дотогава ти беше обект, който крепеше брака, ми, моста между баща ти и мен. После, когато се върна, прочетох в очите ти, че това е последният път, в който те виждам. Бог знае къде си била, с кого си била. Изплаших се за теб. Ти ту ходеше на училище, ту бягаше и оттам ме посъветваха да ида да разговарям с доктор Гийст. Мислех, че ме съветват правилно. Нали са отговорни лица… — Моника изведнъж млъкна и прехапа устни. Притегли Даяна по-близо до себе си. — Беше ли ужасно, скъпа? Кажи ми истината. Моля те.

— Не — излъга Даяна. — Не много.

Очите на Моника се избистриха и тя отново се усмихна.

— Това е добре — прошепна тя. — Сега ми стана по-леко. Опасявах се, че… — погледът й се закова в очите на дъщеря й. — Впрочем продължавам да се опасявам и досега.

Даяна се наведе и целуна майка си по устата.

— Веднъж татко сподели, че много те обича.

Очите на Моника се отвориха широко.

— Така ли? Кога?

И Даяна й разказа за риболовната им разходка по Лонг Понд, за времето, за красивия изглед, за звуците и уханията, за опънатото влакно на въдицата, за усещането на подскачащия прът, когато рибата захапе за въдицата при тегленето й от водата.

— И какво ти каза? — поиска да узнае Моника.

— Каза — продължи Даяна — следното: „Да знаеш, че много обичам майка ти.“

Моника изглежда заспа.

— Мамо, мамо? — и Даяна натисна звънеца.

Той звънеше, звънеше, звънеше. Даяна подскочи в леглото, сърцето й лудо биеше. Тя изтри потта от челото си и се обърна да погледне Рубънс. Той лежеше до нея и спеше.

Телефонът продължаваше да звъни. Даяна погледна часовника до леглото. Светещите цифри тъкмо се изместиха на 4:12. Сутринта ли?

Тя посегна механично към телефона.

— Ъ-ъ-ъ-ъ…

— Какво?

— Хъ. Даян…?

Тя потри очи.

— Крис?

— Ъ-ъ-ъ…

— Крис, ти ли си?

— Даян, Даян, Даян… — гласът беше пресипнал, неясен.

— Крис, по дяволите, къде си?

— Хмм-ъ-ъ-мм…

— За Бога, Крис…

— … ю Йорк…

— Какво? Не те… Ню Йорк ли каза? Тук ли си? Крис!

— Да, да, да.

— Трябваше да дойдеш на приема — и по интуиция. — Тук ли сте?

— Хък-хък-хък — това прозвуча почти като смях. Почти. — Сам, Даян. Съвсем сам.

— И какво, по дяволите, правиш тук? Крис, добре ли си?

— Крия се, Даян. Тук съм инког… — явно не беше в състояние да произнесе думата докрай. Даяна чуваше само дишането му — глухо и неравномерно.

— Крис, кажи ми къде се намираш.

— Ъх-ъх-ъх…

— Крис!

В този момент Рубънс се обърна и се размърда, като че се събуждаше. Даяна стана от леглото и се отдалечи, доколкото позволяваше телефонният кабел, застана с гръб към леглото и сви длан върху мембраната на слушалката.

— Кажи ми къде се намираш. Ще дойда веднага — смразяващ ужас започна да я изпълва, сякаш призрачни пръсти погалиха гърба й.

— отел…

— Кой хотел? — с всеки следващ миг страхът й се увеличаваше. Какво ли се е случило? — Кой хотел, Крис? „Карлайл“? „Питър“? — тя изброи любимите му хотели.

— Хък-хък-хък — отново този звук, наподобяващ смях, но смразяваш, до кости. Успя да назове хотела: — „Ренсълаер“.

— Кой? — почти извика Даяна. — Не знам къде… — ала той беше изчезнал като кълбо дим, размило се във въздуха.

Не си направи труда да извика отново името му. Вместо това прекоси стаята и постави слушалката на мястото й. Обу джинси, напъха ги във високи кожени ботуши, отгоре си сложи пуловер с висока яка. После коленичи до нощното шкафче и извади телефонния указател на Манхатън. Отвори на „Хотели“, прокара пръст по колонките, докато най-сетне откри името.

— О, боже! — възкликна тя под носа си.

Хотелът се намираше на 44-та улица, встрани от Бродуей. Само крачка делеше Крис от бедняшкия квартал. Той нямаше причина да минава оттам, камо ли да нощува. С тези мисли Даяна взе дамската си чанта и тихо излезе от стаята.