Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Предполагам, че сега — каза Рубънс — ще ни кажеш, че копнееш да се върнеш в ония пасторални дни, когато си бил директор на театър и си печелил, колко, по сто лири на седмица. Добра, почтена работа — гласът на Рубънс тежеше от сарказъм. — Хм, връщане на сушата, приятелю, нали това е? Да окъпеш още веднъж ръце в светлините на рампата.

— Господи, не! — засмя се Мариън. — Вече не бих се върнал и за тонове китайски чай или, за да бъда по-съвременен, за всички въглища в Нюкасъл — той поклати глава. — Не, мисля, че човек може да намери пасторалност само в детски книжки като „Вълшебникът от Оз“. Или, забележете, в книжки, писани от американец. Никакви такива като: „О, лельо Ем, никъде не е като вкъщи!“ от нашата „Алиса в страната на чудесата“ или като суровия протестантски морал там.

— Не, разбира се — засмя се и Рубънс. — Англичаните са прекалено склонни към този род праведност и тесногръдие.

— Адски си прав!

Даяна се измести напред в седалката, когато колата излезе от северната част на парка.

— Алекс — леко задъхана рече тя, — недей да завиваш още.

— Накъде да карам, госпожице Уитни? — той я гледаше в огледалцето за обратно виждане; очите му бяха тъмни и непроницаеми.

— Продължавай на север — отвърна Даяна, — мини покрай 116-та и после се върни по Пето Авеню.

— Какво си намислила? — заинтересува се Рубънс.

— Нищо — каза тя, без да обръща глава, само стисна здраво металния ръб на затворената отново стъклена преграда. — Все едно, че нищо не съм казала.

В колата за известно време настъпи мълчание, докато Алекс продължи напред, после зави на изток, намали и спря на светофар. Даяна оглеждаше чернокожите лица, минаващи покрай тях. Те й се сториха като от друг свят — отдалечен от нейния колкото Плутон от земята.

Светофарът светна зелено и те продължиха напред, после завиха надясно по Пето Авеню. Даяна я видя от разстояние повече от една пряка. Падаше й се отдясно, висока и далеч не толкова безлична като много от по-малките сгради наоколо. Тя все още излъчваше псевдоевропейска атмосфера с множеството си завъртулки, декоративни корнизи, сенки от надзъртащи водоливници и Даяна не забеляза нищо нередно, докато сградата почти не се изравни с тях. Тогава видя, че прозорците са заковани с дъски, входните врати изпочупени и отрупани с бирени кутии и шишета от вино. Метален лист, нашарен с черни аерозолни надписи: „МАРК 2 ОТИДЕ ПРИ ЗОМБИ С.“ беше закован върху цялото прозоречно пространство на фоайето. Нямаше нито едно стъкло, освен счупените и разпилени по тротоара. Докато отминаваха сградата, Даяна мерна някакъв надпис — черен шрифт върху бяло, който гласеше… Но той профуча толкова бързо, а цялото й внимание бе съсредоточено върху сградата. Тя опря чело в опакото на ръцете си и затвори очи. Рубънс и Мариън разговаряха тихо, за да не я безпокоят. Ръката на Рубънс галеше ли, галеше с кръгови движения гърба й като изоставена чайка.

— Можем вече да вървим, Алекс — гласът й отекна като странно ехо. — Да вървим към центъра, където е приемът — тя вдигна глава и седна назад в седалката. — Това не е достатъчно — заяви Даяна, както беше между двамата мъже.

Рубънс се обърна и я погледна.

— Кое не е достатъчно?

— Всичко това. Всичко, което се случи досега. Всичко, което тепърва ще се случи тази вечер.

Рубънс изглеждаше леко развеселен.

— Не искаш ли първо да изпробваш как е, преди да отсъждаш?

— Не. Вече го чувствам. Сега съм човекоядка, точно като всички останали. Всички пари и славата се подхранват от само себе си, вместо да свършат от само себе си. Но съвсем не е това. А аз наистина най-искрено мислех, че ще е така. Това е всичко, за което мога да мисля, без да се питам дали е добро или зло. Всякакво разграничение е вече напълно безсмислено.

Рубънс се обърна към Мариън.

— Случайно да разбра нещо?

— Остави я. Тя ще…

— За бога, нали не си изплакваш мъката — рече Рубънс.

— Не — Даяна силно заклати глава. — Съвсем не е това. Просто се опитвам да го разбера. Нищо друго.

Той се навъси.

— Добре тогава, не мисли повече, понеже друг начин няма. Опитваш се да интелектуализираш едно… недосегаемо чувство. Дошло е… улучило е. Остави го да отмине незабелязано — Рубънс отвори барчето и си наля водка с лед. — И просто бъди доволна, че това си ти.

„Уиндоус он дъ Уърлд“ се намираше на последния етаж на Световния търговски център. Сградата беше обърната предимно на север и прозорците откриваха просторна гледка към града, която беше величествена. Градът сякаш нямаше край — простираше се отвъд полезрението и дори замърсената Хъдсън, натрупала толкова гъста мътилка, че вече не можеше да замръзва напълно, като че ли тази вечер изобщо не беше пречка за метрополията да се разпростре до стръмните скали на Ню Джърси.