Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Би трябвало. И ти си от Ню Йорк. Би трябвало да разбираш какво означава този град.

— Град като град, Даяна. Построен, за да е от полза. Нито обичам Ню Йорк, нито го мразя. Идвам тук, когато трябва да свърша работа. Напуснах го преди години, защото Лос Анджелис е мястото на филмовия бизнес. И се радвам, че съм там. Харесва ми слънцето, климата. Не можех да свикна да играя тенис на закрито или да живея на двайсет и петия етаж на небето, както и да пътувам с влака от Острова 34 34 Има се предвид Манхатън, квартал на Ню Йорк, разположен на остров в Нюйоркския залив — Б.пр. до Лонг Айлънд. Достатъчно често идвам тук.

— И какво виждаш тук, Рубънс? Само бетон и стъкло ли?

— Да — отвърна той все още със сбърчени вежди. — Само това. И нищо друго. Отивам там, където трябва, без да се отбивам никъде другаде, докато трае престоят ми.

Даяна измърмори нещо, но толкова тихо, че той не беше сигурен какво чу. Прозвуча му като „жалко“.

После тя се наведе и се качи в лимузината. Рубънс почти веднага я последва.

Алекс мина пред колата и седна зад волана. Потеглиха.

— Не ми се иска все още да отиваме на приема — рече Даяна. — Много е рано.

— Берил е уредила телевизионното интервю за „Новини от очевидци“ — изтъкна Рубънс.

— Знам. Чудесно. Четири пъти ми го повтори, преди да тръгне за приема.

— Защото е имала много затруднения.

— Ще почакат — хвърли му бърз поглед Даяна. — Нали?

Рубънс погледна Мариън с крайчеца на окото.

— Не мога да си представя, че ще си тръгнат.

— Разбира се — каза Даяна. — Берил ще ги задържи. Нали и се плаща за това?

— Къде искаш да ни закара Алекс? — попита тихо Рубънс.

— Не знам. Може би в парка? Ти също обичаш парка.

Алекс зави наляво по Шесто Авеню, мина през южната част на Сентръл Парк и навлезе в студената съскаща тъмнина. Нощният блясък на града като че ли изчезна на километри, а не само на няколко преки.

Сред тишината на лимузината се разнесе гласът на Даяна:

— Сигурно си мислиш, че това е вълнуващо събитие, нали? И че е много изгодно за мен.

Тя беше облегнала глава назад и бялата светлина на лампите хвърляше сребристи отблясъци върху профила й, докато лимузината ги отминаваше, после тръгваше срещу тях и бързо ги оставяше зад гърба си. В тези кратки озарения, наподобяващи малки силни прожектори, очите на Даяна заблестяваха като аметисти — дълбоки, чисти и съвсем безплътни.

— Намали — прошепна тя, загледана през прозореца. — Карай бавно, Алекс.

Телохранителят бавно взе завоя и пред тях се откри „Тавърн он дъ Грийн“ — малките светлинки по дърветата, ограждащи заведението, висяха като пресукани златни нишки.

— Като малка — продължи Даяна, — когато ме обземаше тъга, отивах в Планетариума и наблюдавах появата на звездите. Денят преминаваше в нощ, но преди това, в здрача, силуетите на града се очертаваха върху целия купол. После падаше нощта. И оставаха само звездите.

Наред с това Даяна си спомни за едно друго време, но им разказваше този спомен, защото нямаше да издържи да им говори за другия.

— Нищо подобно не мисля — каза Рубънс, сякаш не бе изминало никакво време от въпроса на Даяна.

— Като някой от онези стари филми, разпаднал се целият в огъня. Пламъкът свива всяко парче от лентата, докато го превърне в пепел, която литва и от най-малкия полъх на вятъра — тя обърна лице към Рубънс и му се усмихна с призрачна усмивка. — Така става с всички нас, Рубънс, нали? — този път лицето й грейна в усмивка. — Всъщност, знаеш ли, всичко е една измишльотина, фантазирана от някой посредствен сценарист в Холивуд, полупиян от това, че пише по дузина сценарии на година — Даяна събра устни. — Сега това няма значение — ала разтуптяното й сърце подсказваше противното.

— Ние затова минаваме от един сценарий на друг, без да се замисляме — вметна Мариън.

Даяна мушна ръце между дланите му и го целуна по бузата.

— Виждаш ли го какъв е, Рубънс? Толкова е сладък на фона на всички тия бръщолевения. И толкова е интелигентен.

— О, да. Гений, няма що! — въздъхна Мариън. — Но ти не схвана смисъла на думите ми. Изглежда ние все някак пропускаме човешкия фактор, един елемент, който трябва да ръководи цялата дейност. Но явно, че не се научаваме как да се справим с излишната слава. Започваме да се отдалечаваме от повечето хора и това само ни кара да се чувстваме по-надменни. То се подхранва от само себе си, нали разбирате? Всички ние в сърцата си сме едни злобни бебета — все се бунтуваме, все отстояваме независимост, каквато като деца не сме имали — Мариън хвърли поглед към двамата, странно изражение се четеше по лицето му. — Психиатрично празнословие, не мислите ли? — но очевидно той не мислеше така. — Затова всички сме такива копелета накрая… както хубавичко ми натякваше бившата ми жена. Ама нали и тя не беше по-различна, та най подир престана — той се разсмя. — В известен смисъл това дори е забавно. Аз съм такъв проклет ленивец вкъщи. Но в работата това не върви. Театърът въодушевява извънредно много — абсолютно нищо не може да се сравни с изпълнението на живо. След време обаче той става изключително самообслужващ по някакъв начин. Той е много здраво изплетен, много структурен, разбирате ли? И много изолиран. Започна да става прекалено удобен, нещо като ниша и аз взех да откривам в себе си леност, която презирах. Открих също, че вече не работя с пълна газ, макар доста дълго да се заблуждавах, че всичко е наред. За мен филмовият свят винаги е бил нещо като гигантска цялост, която, само поради размера си, е плашеща — той изсумтя. — И идването и Холивуд в противовес на Ню Йорк беше още едно сътресение. Израснах в тъмнината на театъра, наблюдавайки измислени мъки. Да отида да работя там беше равносилно да изкача планината Олимп.