Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Никой не слизаше от полицейската кола. Зад блесналото от слънце предно стъкло тя успя да види два чифта слънчеви очила. Колата отново потегли и се изравни с нейната.

— Госпожице Уитни? — попита единият от двамата млади униформени мъже, макар добре да знаеше, че това е тя.

— Да?

— Извинявайте, бихте ли ни придружили до полицейското управление?

— Съжалявам, но в момента не ми е възможно.

— Мадам — посърна униформения младеж, — отправям ви по-скоро лична молба. Шефът ще ме направи на пух и прах, ако не ви заведа там.

— За какво става дума?

— За някои формалности.

— Какви по-точно?

— Съжалявам, но трябва да питате лейтенант Боунстийл, госпожице Уитни — той имаше отчаян вид. — Наистина съжалявам.

— Недейте — отвърна Даяна. — Вие сте много любезен. На лейтенанта ли е идеята да ме спирате така?

— Не, мадам — разтегли той устни в ослепителна лосанджелиска усмивка. — Моя.

Тя се засмя.

— Добре — включи на първа скорост мерцедеса си. — Вие какъв сте, сержант?

— Патрулиращ полицай, мадам.

Даяна махна с ръка.

— Да тръгваме, патрул.

— Госпожице Уитни?

— Да?

Той й подаде кочана с квитанциите за глоба.

— Ще ви притесня ли, ако ви поискам автограф?

Полицейското управление на Боунстийл се намираше в самия център на Лос Анджелис. Представляваше грозна сграда в грозен квартал. Приличаше на бункер, очакващ всеки момент около него да започне война.

Кабинетът на Боунстийл беше на шестия етаж. Смесица от стипчиви миризми на застояла пот и пресен прах изпълваше огромния асансьор. Патрулният полицай лично придружи Даяна до вратата от матово стъкло на кабинета на Боунстийл.

— Ето я, лейтенант.

Боунстийл вдигна поглед от книжата пред себе си. Седеше зад бюро, отрупано с папки и листове цветен пелюр.

— Добре, Андрюс.

— Лейтенант — вирна палеца на юмрука си младият полицай, — тя е много приятна дама.

— Без излишни коментари, Андрюс. Изчезвай.

След като младежът излезе, двамата се загледаха очи в очи. От вградените плотове на ламперията струеше ярка флуоресцентна светлина. В единия ъгъл, където беше поставен метален отдушник, ламперията беше почерняла като от огън.

Пред бюрото на Боунстийл имаше стол от сив метал и зелена пластмаса и той й посочи да седне там.

— Искаш ли кафе?

— Искам да се махам от тук — отсече Даяна.

— Веднага, след като си поговорим малко. Имаме сделка, забрави ли?

— Нашата сделка не включваше да се държиш като мръсник.

Той като че ли се позамисли над думите й, после стана, заобиколи бюрото и отиде да затвори вратата зад гърба й. Не се върна на мястото си, а приседна на ъгъла на бюрото до купчина папки.

— Виждаш ли всичко това? — разпери той ръце. — Това са моите месечни доклади. Ненавиждам да правя месечни доклади. Вече съм изостанал с два месеца, вървя към третия. Капитанът само ми трие сол на главата — той събра длани и сплете пръсти. — Всички си имаме проблеми.

— Ако това е шега — с леден глас каза Даяна, — никак не е смешна.

— Не си правя никакви шеги.

— Чудно ми е — приближи се Даяна към него, — дали под този костюм на Калвин Клайн има сърце?

Тъмносивите му очи трепнаха за миг.

— Обичам да се обличам добре.

— А какво ще стане, когато се разведеш с жена си? — безцеремонно попита Даяна. — Ще ти дава ли достатъчно издръжка, за да поддържаш гардероба си?

Той изопна тяло и стисна зъби.

— Това не е забавно.

— Аз не се шегувам.

Тя се изправи предизвикателно пред него с желанието да й зашлеви плесница. Тъкмо от това имаше нужда. Тогава щеше да си тръгне от тук и повече никога нямаше да го види. Но веднага си помисли за Маги. Можеше ли да разчита на Мейър да й помогне? Повече не ме интересува, изкрещя тя в себе си. Но знаеше, че не е вярно.

Боунстийл се усмихна.

— А, съзнавам как се държах с теб по телефона. Съжалявам.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно. Това ми е работата. Трябваше да проверя дали наистина не си знаела.

— И не можа да ми го кажеш преди това?

— Не забравяй, че си актриса. Ти и Крис сте като две капки вода. Ами ако премълчаваш за наркотиците, защото и ти самата ги взимаш?

Тя протегна ръце към него.

— Защо не ме провериш дали имам следи?

Боунстийл я погледна безмълвно и без да помръдва.

— Знам къде си се движила на времето — каза го толкова тихо, че тя трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Научил си значи.

— Да. Доста зор видях, докато се ровех за факти.

— Но не знаеш цялата история.