Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Погледни във водата, миличка — казва баща й с много тих глас. — Ей там, през яркото слънчево петно… наблюдавай влакното на кукичката.

Те седят неподвижни като статуи, облени в пот. Душният следобед ги обгръща със затаен дъх. Досами зелената повърхност на езерото облак комари се пръсва, за да направи път на воден паяк, който пъргаво се плъзга край тях.

— Чакай сега — шепне баща й с глас, сподавен от вълнение. — Чакай и гледай онова влакно.

От безоблачното небе слънцето жари голите й рамене, зачервени до болка. Бодна патица проплаква жално и излита от плитчината на отсрещния бряг.

— Ето — с пресипнал глас едва чуто казва баща й, — ето!

И тогава тя вижда над тъмното влакно, което се е изправило почти вертикално от дърпането и започва да се върти така, че слънчевите лъчи проблясват в него като острие на сабя и то пламва като факла в кратката секунда, преди рибата да захапе.

Неизразимата тайнственост на бащиното й абсолютно господство над този момент сега се върна в съзнанието й с такава сила, че главата и се замая. И като че ли изведнъж осъзна, че през целия си живот тя бе търсила възкръсването на този момент, в който светът принадлежеше на баща й и той владееше не само нея, но и всяко живо същество. Призракът на това видение затанцува в периферията на съзнанието й. Имаше начин да спаси Крис от Тай — един-единствен начин — ала Даяна се запита дали е готова на такава жертва. И все пак идеята да използва гъвкаво засилващата се своя власт я заслепи, настърви я да действа.

— Според мен, твоето пътуване с групата може да е дало резултат — прекъсна мислите й Боунстийл. — За момента съм заринат от празни приказки. Всички имат алиби, засега поне. Като изключим Крис, който за известно време те е оставил сама в „Дансърс“, останалите членове на групата и на антуража й са посочили местонахождението си. Но онази уличница, която е била връзката на Маги с наркотиците, може и да ни доведе донякъде. Сигурна ли си — погледна я Боунстийл, — че Крис не я познава?

— Поне така ми каза.

— Вярваш ли му?

— А защо ще ме лъже?

— Защо! Защо лъжат хората? Той положително крие нещо. Ако въпросната жена го снабдява с наркотици, той няма да я издаде, нали? Ъхъ. Мисля, че нашето момченце не ти се доверява напълно.

— Нали няма да го викаш на разпит — доста уплашена каза Даяна.

— Не съм толкова глупав — отвърна той и стана. — Но ти можеш да свършиш тази работа вместо мен.

— А, не — вдигна ръце Даяна. — Крис ми е приятел. Не искам да продължавам да го лъжа.

— Виж какво — замислен рече Боунстийл, — ако аз говоря с него, може да се изпусна и да спомена откъде съм разбрал за въпросната уличница.

— Не мисля, че ще ти повярва.

— Аз също. Но известни съмнения могат да се зародят в главата му, които сега и през ум не му минават.

— Тогава първо аз ще се видя с него.

— И какво ще му кажеш? — по вида му личеше, че не възприема и не се радва на това предложение. Протегна ръка и я докосна. — Слушай, Даяна. Не искам да правиш подобно нещо. Не искам да те насилвам. Искам обаче да разбера кой е убил Маги. И да вървя по дяволите, ако не направя всичко, което е необходимо, за да свърша тази работа — лицето му бе пламнало. — Не е нужно да ти казвам, че това не е просто едно поредно улично убийство, когато някой хулиган вади пистолет или нож след бурна разправия в някой бар. Не, това е вид забавление на нечий налудничав мозък и аз не мога да остана равнодушен към такива хора, които се разхождат свободно из града и вероятно таят мисли да го направят пак — той поклати глава. — Някой трябва да ги спре.

— И как реши ти да си този някой?

— Имам здрави нерви, много просто.

— Знаеш ли, напълно ти вярвам, че си решен да го направиш.

— Защо да не съм решен? Ти да не мислиш, че това е някакъв вид перчене? — изсмя се той презрително. — Когато си извадил патлака и пръстът ти е на спусъка, гледай да не си мислиш, че това е само поза, защото иначе още преди да си се осъзнал, черепът ти ще бъде пръснат на хиляди парченца. Не можеш да си позволиш нито миг колебание. Дълбоко в себе си трябва да знаеш какво се очаква от теб.

— Убивал ли си човек?

— Да, веднъж. Един чернокож, в глуха нощна доба. Тогава бях униформен. Бяхме се отзовали на вик за помощ. Оня имаше патлак с размера на пушка — магнум 357. Едва ли не и слон можеш да проснеш с него. Отнесе главата на колегата ми, който стоеше точно до мен, с пистолет още в кобура. Не бях предполагал, че толкова много кръв може да изтече от един човек. Беше само на деветнайсет години и женен съвсем отскоро. Бях шафер на сватбата му. Тогавашният лейтенант, един малодушен изверг, ми рече: „Хубаво, Боунстийл, всички тук те смятат за герой. Сега ти възлагам една още по-трудна задача. Да идеш да съобщиш на вдовицата.“