Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Това няма значение — сви рамене той. — На такива места ония могат да направят с теб чудеса. Има хора, които започват с огромно желание, нали разбираш за какво говоря.

— За морфин или хероин.

— Нещо такова, да.

— Чиста съм, копой такъв.

Боунстийл се засмя.

— Господи, съжалявам, че така те изтормозих — рече той й отново отиде зад бюрото си. Затвори всички разхвърляни папки и додаде, без да я поглежда: — Андрюс е прав в преценката си.

— Благодаря.

— Знаеш ли, това място е отвратително за разпити. Имаш ли снимки днес?

— Да, следобед. Сутринта е определена за някакъв монтаж.

— По дяволите, и това го знаех — той я хвана за ръка и я поведе към вратата. — Да вървим у дома за малко.

— Патологичен?

— Да.

— Сигурна ли си, че употреби тази дума?

— Разбира се, че съм сигурна.

— Какво може да разбира под „патологичен“ един тъп телохранител?

Но Боунстийл явно говореше на себе си и Даяна не беше сигурна, че я чу, когато каза:

— Съвсем не мисля, че е тъп.

Той стана от креслото и отиде да седне пред пианото. Задържа за миг погледа си в разтворената партитура за концерт от Вивалди и започна да свири. Нямаше техниката, нито таланта на дъщеря си, но натискаше клавишите уверено и без да бърка.

Даяна му беше разказала за приема след концерта, за смъртта на Найл — беше се почудил дали няма връзка с убийството на Маги — за разпитите в полицията, за своите показания, за въпросите, които й бе задал следователят на следващия ден. Той я слушаше с невероятно изострено внимание, очите му бяха изпълнени с блясък, сякаш се наслаждаваше на всяка нейна дума.

Беше му цитирала и думите на Таис по време на приема: „Тя беше аутсайдер, каквото си и ти. Тя наруши правилата и бе унищожена.“ Боунстийл, обаче, не беше дал вид, че им придава особено значение, а я бе помолил да повтори отново онова, което Силка й беше казал за Найджъл.

— Бил много необуздан — бе повторила Даяна. — Не те всички били такива — и Крис, и Найджъл, и особено Джон.

— Необуздан, значи. Добре, ами ако един от тях наистина е патологичен случай. Вече знаем как са повлияли на Джон наркотиците, като са засилили неврозата му и са го превърнали в психопат.

Боунстийл свърши да свири. Пръстите му още бяха върху клавишите, докато отзвучаваше последният акорд на концерта. Беше се загледал в снимката на дъщеря си.

— Това ли е нейната любима пиеса?

— Какво? О, не — усмихна се той едва забележимо. — На мен ми е любима. Моцарт е богът за Сара.

— Боби — облегна лакти на пианото Даяна, — ще ми кажеш ли защо някак омаловажи думите на Тай относно убийството на Маги?

— Ти да не искаш да повярвам, че Тай и е направила магия? — изсмя се той.

— Съвсем нямах предвид това.

— Не вярвам в магии. Тях ги оставям на почитателите на Стивън Кинг.

— Ами ако Тай е убила Маги?

Боунстийл и хвърли поглед.

— Не е по нейните възможности.

— Достатъчно е злобна.

— Говоря за тялото й — рече той. — Физически не е толкова силна, за да извърши това, което е било сторено на Маги. За подобно нещо се изисква мъжка сила — ръцете му минаха по клавишите сякаш да избършат въображаем прах, наслоен върху тях. — Освен това не се хващам на нито една дума от това, което ти е наговорила.

— Защо?

— Защото — бавно отвърна той — Тай е влюбена в теб.

Даяна се разсмя.

— О, я стига. Тя ме мрази и в червата си — ала за миг нещо присви стомаха й.

— Помисли само — продължи Боунстийл, като наблюдаваше лицето й — Според теб, от какво най-много се ужасява такава жена?

На Даяна вече й стана ясно.

— Да даде воля на чувствата си.

— Забелязал съм го в очите й, Даяна, Щом спомена името ти и нещо в нея се смразява.

— Това е омразата й. Тя ме ревнува заради приятелството ми с Крис.

Боунстийл поклати глава.

— Омразата разтопява жени от този род. Те живеят от нея. Мислиш ли, че тя е обичала някого в живота си? Според мен — не. Поне не мъж. Нейните мъже винаги са били слабохарактерни. Силната е бяла тя. Но тя не може да се справя сама, иначе не би сменяла мъж след мъж. Докато една жена е нещо съвсем различно за нея. И аз си го обяснявам с това, че в жените тя вижда отразена собствената си тайнственост.

В съзнанието на Даяна изплува далечен спомен: тя и баща й в един спокоен, горещ, летен ден насред Лонг Понд в Кейп. Двамата са в гребна лодка; плоското й мокро дъно е напоено с миризмата на сол и ферментиращи рибни вътрешности, въдичарски прътове блестят във въздуха като тънки нишки на огромна паяжина — фина антена, ловяща сигнали.