Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

За миг й се стори, че мъжът ще експлодира. Но изглежда успя да се овладее.

— Добре, добре — рече той. — Ще имаш осветлението и отделна гримьорна — той прокара пръсти през косата си и седна на стола със звучна въздишка. — Божичко! — явно смяташе въпроса за уреден.

— Чудесно — мило каза Даяна. — А сега защо не се свържеш с Ренолдс, за да му съобщиш, че си променил решението си — тя отиде до барчето и го отвори. — В противен случай сценарият с Брандо отива в „Колумбия“ — наля в две чаши уиски с лед и се обърна към Бейлман. Той я гледаше като вцепенен. — Убедена съм, че председателят на управителния съвет ще остане смаян, като види как оставяш сценария да се изплъзне от ръцете ти — Даяна остави едната чаша на бюрото. По лицето му бе изписан плашещ екстаз.

— Боже Господи! — възкликна той и се обърна с гръб към Даяна.

Стоя така доста време и когато накрая отново се завъртя обратно, по устните му трепкаше усмивка. Взе широката изпотена чаша. Ледът потракваше, докато треперещата му ръка поднасяше питието към устните му.

— Разбира се — гласът му отново бе станал спокоен. — Ренолдс няма никакво становище — вдигна слушалката на телефона. — Абсолютно никакво — и размаха показалец. — Аз предупредих ония от рекламния отдел да не рискуваме с името на Алтавос в този филм.

След това заговори в слушалката:

— Доти, свържи ме веднага с Дик Ренолдс. Ако не е в кабинета си, потърси го вкъщи. Не, не, сега не искам да говоря с нея. И не ме свързвай с никого.

Той постави слушалката на мястото й и се загледа в прозрачните бутони на телефонния апарат. Докато отпиваше нова глътка от скоча си, единият от бутоните светна, започна да мига и когато чу сигнала на интеркома, Бейлман вдигна глава и погледна Даяна право в очите.

— Но значи Ренолдс е знаел през цялото това време, нали?

Нощ. След залез-слънце всички лампи във вилата бяха загасени. Ако нещо просветваше, то беше от джобните фенерчета на терористите.

Хедър спеше на голия под. До нея се бе сгушила Рейчъл, облегнала глава върху извивката на ръката й. От отсрещната стена се отдели сянка и безшумно премина покрай налягалите тела. Когато стигна до мястото, където лежеше Хедър, сянката се изправи над нея с по един крак от двете й страни. После извади фенерче, наведе се и издърпа Хедър до седнало положение. В същото време фенерчето светна и бе насочено право в мижащите й очи.

Хедър извика и присви очи. Вдигна ръка, за да предпази лицето си от светлината, но силен удар я перна и главата й увисна надолу.

— Съмна ли вече? — попита тя с пресипнал глас. — Имам чувството, че съм спяла само няколко минути.

— Трийсет бяха — разнесе се гласът на Рита.

— Какво искаш? — Хедър беше извърнала глава от лъча светлина.

— Имаш право да спиш на интервали само от по трийсет минути.

— Защо?

— Лягай пак да спиш — заповяда й Рита. — Не си губи времето.

Хедър отново легна, но тъй като нощта минаваше бавно и на всеки половин час Рита я разбуждаше, тя ставаше все по-напрегната и по-напрегната. Тъкмо се унасяше в сън и ръката на Рита я раздрусваше, ярката светлина на фенерчето блесваше в очите й. После заспиваше все по-трудно.

— Защо правят така? — прошепна в ухото й Рейчъл в един от тъмните им интервали.

— И аз не знам.

— Щом затворя очи, очаквам всеки момент онази да дойде и да ме разбута — Рейчъл се сгуши по-близо до Хедър. — По-добре изобщо да не заспиваме.

— Да — извърна глава Хедър и погледна момичето, — права си. От това очакване сън не те лови.

— Хедър?

— Кажи.

— Страх ме е.

Хедър прегърна с две ръце момичето.

— Знам, Рейчъл. Но нищо. Здравословно е да изпитваш малко страх.

— Само че съвсем не е толкова малко.

— Рейчъл, чуй ме какво ще ти кажа. Преди да умре, Джеймс ме посъветва да се преборя с тези хора. Засега те държат положението в свои ръце, тъй рече той. Това е тяхната сила. Но веднъж почне ли да отслабва силата им, те ще станат уязвими.

— Нищо не разбирам — гласът на Рейчъл едва се чуваше.

— Това означава, че ние не бива да допуснем да ни надвият. Както виждаш, те се опитват дори и в този момент. Ти ми помогна да го осъзная. Какво правят те — не разрешават на никого да се уедини, не ни оставят да спим. Всичко това влиза в плана им да ни сломят. Но ние не бива да го допускаме.

За известно време двете се умълчаха. Рейчъл надигна глава.

— Ти много обичаше Джеймс, нали?

Хедър затвори очи, и сълзите й въпреки това се процедиха през клепките.

— Да, Рейчъл, много.