Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Фреди Бок ми беше като чичо. Даже по-близък от чичо. В Тел Авив имам чичо, когото мразя.

Очите и потърсиха лицето на Хедър. Малката и ръка напипа ръката на Хедър и я повдигна към бузата си. Тя беше мокра от сълзи.

— Какво ще правим?

— Хайде да поспим малко.

Ярка светлина блесна в очите на двете.

— Какво си шушукате? — този път гласът беше на Ел-Калаам.

— Женски приказки — отвърна Хедър.

Силна плесница изплющя върху лицето й.

— Празноглава кучко! — това беше Феси; той я бе ударил. Хедър успя да го мерне зад ослепителния кръг от светлина — беше застанал пред Ел-Калаам.

— За какво си говорехте? — отново попита Ел-Калаам.

— Просто успокоявах момичето. То се страхува.

— И с пълно право се страхува — рече Ел-Калаам. — Положението ви е опасно. Още не сме чули нито дума тази нощ. Крайният срок е утре заран в осем.

— Ел-Калаам — заговори Хедър, — не вярвам да й сториш нещо лошо. Та тя е още дете. Сигурно дори и да…

— Ние сме във война. Не го забравяй. По време на война няма разлика между деца и възрастни. Не може да има разлика и между вас двете — заговори по-разпалено. — Нашата война е свещена, каузата ни — справедлива. Аллах ни казва, че невинни няма.

— Проклет да е Аллах! — кипна Хедър. — Това дете не ти е направило нищо!

— Богохулница! — изкрещя Феси и отново замахна, но Ел-Калаам го спря.

— Нито тя, нито ти ме интересувате като хора — каза Ел-Калаам. — Вие сте атеисти. Но каквото мога да получа от вас, с удоволствие ще го взема. Това е вашата роля тук.

— Никога няма да получиш това, което искаш — обади се Рейчъл. Хедър усети, че ръката на момичето, допряна до нейната, трепери.

— Баща ти няма да те остави да умреш. Той ще ни даде всичко, което искаме. Което ни принадлежи.

— Той няма да продаде родината си — извика Рейчъл. — Няма!

Ел-Калаам приближи лице до нейното. От светлината на фенерчето чертите му изглеждаха зловещи. Дупките на сипаничавите върхове на скулите му като че ли станаха още по-дълбоки. Златото проблясваше в устата му при изговарянето на всяка дума.

— Ти по-добре се моли за обратното. Защото иначе… — дулото на автоматичния му пистолет изскочи от тъмнината и застина в конусовидния лъч светлина.

Ел-Калаам само сви рамене, когато Рейчъл трепна и се притисна по-плътно до Хедър.

— За мен няма никакво значение. Краят ще бъде същият. Ако умреш, световният протест ще свали правителството на баща ти, задето е пожертвал дъщеря си — той се озъби като вълк. — Така че всичко се свежда до теб, Рейчъл. Ще видиш ли утрешния ден или не?

Рейчъл извърна глава настрани.

— Какъв смел войник си ти — подигравателно каза Хедър, — няма що! Войник! Да тероризира деца!

— Слушай, не ми дреме какво мислиш за мен, разбра ли? Ти съществуваш единствено, за да ни послужиш да изпълним целите си по какъвто и да е начин.

Хедър срещна погледа му.

— Никога няма да направя нещо за вас.

— О, да, същото разправяше и твоят приятел Бок. Помниш ли? Нали не си забравила как се справихме с него?

— Не съм.

— Знаеш какво стана и със Сюзън.

— Това не ме плаши.

— Твърде е възможно — оглеждаше внимателно лицето й. — И все пак знам, че има нещо, което те плаши.

— Какво е то?

Той мило й се усмихна.

— Същото, което открихме и у Бок, и у Сюзън — и поклати глава. — Не, няма да разреша на Феси да те докосне. Ти си му слабост и съм убеден, че накрая ти ще вземеш надмощие над него. Но бих искал да те уверя, че няма да ти предоставя възможност да избягаш.

Той протегна ръка, хвана Рейчъл за гърлото и я издърпа от прегръдката на Хедър. Рейчъл се опита да извика, ала от полуотворените й уста излезе само сподавен хъркащ звук. Хедър се нахвърли върху брадатия; Фес и се опита да й попречи, но тя продължи да се бори.

— Да, наистина — многозначително рече Ел-Калаам и с такава сила разтърси Рейчъл напред-назад, че зъбите на момичето изтракаха. — Знам вече кое е слабото ти място.

Още щом разбра, че се е завърнала от Сан Франциско, Боунстийл започна настоятелно да я търси. Даяна знаеше защо, както знаеше, че и тя самата има да му казва много неща. Но той толкова я бе вбесил, че в нея се бе напластил дебел пласт злоба и тя не откликваше на обажданията му. Мина известно време, преди да си даде сметка, че всъщност искаше да го принуди да й дойде на крака вкъщи.

Той обаче не го направи. Но една сутрин, както караше по булевард Сънсет, бе спряна от полицейска кола. Тя отби край пътя и видя в огледалото за обратно виждане, че полицейската кола спря зад нея. Не беше карала с превишена скорост, нито бе минала на червено. Нямаше никаква причина да я спират.