Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Мен ли чакаш, дете?

Даяна се обърна стресната и видя дебелата жена, която бе собственичка на магазина. Капките пот по тъмната й кожа блестяха като диамантени мъниста. Гласът й беше мелодичен, с топлия, игрив ритъм, характерен за чернокожите от Острова — чужд и в същото време познат.

Всичките гривни — тесни и широки — нанизани на дебелата й ръка, се раздрънчаха, сякаш ято гъски закряска, когато тя затършува в чантата си. Извади оттам халка с ключове, отдели два и един след друг ги пъхна в бравите на вратата.

— Влизай, дете — подкани я тя. — Улица като тази не е място за теб.

Даяна пристъпи плахо навътре в магазина и веднага сбърчи нос от смесицата силни миризми, която я лъхна. Нещо докосна панталоните й и тя погледна надолу. Котката се галеше в краката й.

— Ти май идваше тук с онзи, огромния мъж, нали, дете?

— Бейба — почти се задави Даяна, произнасяйки и мете му.

— А, Бейба ли? — рече жената. — Не му знаех името.

Тя остави чантата на тезгяха, свали широкото си палто.

— Напоследък не съм го виждала — извърна глава към Даяна, докато окачваше палтото си. — Идваш тук за глътчица любов ли, дете? Какво, да не сте се скарали или…?

— Той умря.

— Умря? — жената широко отвори очи. — Господи, дете, ужасно съжалявам за това — докато се наместваше зад тезгяха, тя се наведе и се вгледа в лицето й. — Добре, ти само разкажи на Лиз-Мари какво е станало и тя ще ти помогне.

— Искам — започна Даяна — нещо много силно. Много силно. Нещо за… заклинание или от тоя род.

Лиз-Мари кимна, събра длани върху тезгяха.

— Имаме такива силни магии, дете. Най-различни.

Даяна я погледна и додаде:

— Искам такава, която да убива.

За миг в магазинчето настъпи мъртва тишина. Черната котка се бе настанила между Даяна и Лиз-Мари и усърдно миеше лапичка.

— Господи, дете, много си млада още, за да имаш такива черни мисли.

Лиз-Мари мина пред тезгяха, протегна се и взе ръцете на Даяна в своите. Обърна ги с дланите нагоре и с розовите върхове на пръстите си проследи линиите, подобно на слепец, който чете чрез специалната система с изпъкнал шрифт.

По едно време пръстите й като че ли намериха онова, което търсеха, защото се заковаха на място и Лиз-Мари вдигна блестящите си очи към Даяна. Бялото им трескаво се въртеше, тънък слой пот бе избил по черното й лице.

— Ти си обгърната от много силна аура, дете. В теб има огромна магическа сила — и отстъпи крачка назад, сякаш се изплаши.

— Ще ми дадеш ли онова, което искам? — но след като не получи отговор, Даяна се отдръпна. — Не вярвам и дума от това, което ми каза. Аз нямам никаква сила. Нищо нямам — в очите й напираха сълзи, въпреки усилието да ги удържи. Тя рязко ги обърса. — Ти имаш. Ти имаш силата да ми помогнеш да унищожа мъжа, който уби Бейба — името стисна гърлото и дори цялата воля на света този път не можеше да й помогне. — О, Бейба! — проплака Даяна и раменете й се разтърсиха; сълзите пареха бузите й, ала сега й бяха добре дошли.

Почувства ръката на Лиз-Мари около раменете си в радушна прегръдка, нежността на жената; чу напевния глас, който монотонно зашепна:

— Няма нищо, дете. Поплачи си. Поплачи за твоето момче.

След малко тя пусна Даяна и когато се върна, носеше в ръце неголяма картонена кутия от онези, в които даваха храна за вкъщи в някои от китайските ресторанти.

— Ето — рече жената и тикна кутията в ръцете на Даяна. — Всичко е вътре. Почти всичко, което ти трябва. Не… — сложи тя ръце върху Даянините, — не я отваряй сега. Чак когато се прибереш у дома. Това е, дете, вече имаш почти всичко, което ти е необходимо…

Рубънс се върна от Ню Йорк с изключително скъп смарагдов пръстен, купен за нея от „Хари Уинстън“. Подаде й го още щом се качи в лимузината, с която тя беше дошла да го посрещне.

— Много те мислех преди онази пресконференция — рече той. — Божичко, как ги заби в земята! През цялото време усещахме ударните вълни, докато пътувахме обратно към Ню Йорк, Напоследък ти биеш президента по броя на колонките във вестниците.

Тя се бе облегнала безмълвно до него и се питаше дали да му каже за срещата си с Мейър. Надделяваше мисълта, че не би трябвало. Беше сигурна, че той ще възнегодува срещу намесата на всекиго, включително и на стареца.

Пръстенът — квадратно изсечен смарагд, поставен в широко платинено гнездо — излъчваше жива сила и когато Рубънс го взе от шепата й, за да го постави на пръста й, тя усети, че очите й се напълниха със сълзи. „О, боже“, помисли си тя, „колко ми липсваше този човек.“ Ала вместо да изрече думите на глас, тя обгърна с длани главата му, притегли я към себе си и впи устни в неговите. Прииска й се да останат така завинаги.