Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Искам да го чуя от твоите уста, Даяна — продължи Монти.

Лицето му изглеждаше толкова червено, сякаш пламтеше от жизненост и Даяна мислено си каза: „Рубънс греши, всички грешат. Монти не е стар, нито е изморен. Той е точно такъв, какъвто беше и преди пет години, когато ме взе от непрощаващата улица на този град.“

— Искам от теб да чуя това, което всеки шепне в ухото ми вече цяла седмица.

— Какво шепне? — но стомахът й бе свит на топка, гласът й отслабна.

— Че съм изхвърлен и че Дора Спенглър е заел мястото ми.

Сега тя разчете погледа му. Видя в очите му предателство — собственото си предателство към него. „О, Господи!, възкликна тя наум. Не! Нали срещу това се борих.“

— Монти съвсем не е така, както си мислиш.

— Значи той е на моето място!

В гласа му прозвуча странна нотка на ликуване, което някак го отдалечи от нея, макар че тя не го искаше. Даяна пристъпи към него и се пресегна да го хване за ръката.

— Няма да позволя на никого да застане между…

Ала лицето на Монти бе променило цвета си; като че ли всичката кръв се бе отдръпнала от него. Той понечи да извика и в същото време се хвана за гърдите.

— Даяна, ти… Ти…

Тя така и ме разбра какво щеше да й каже.

В линейката, която пое по Литъл Санта Моника по посока на Бевърли Булевард и към Медицинския център „Сидър-Синай“, Марджъри сложи длан върху посивялата кожа на гърдите на Монти под ризата му, която тя бързо бе разкопчала. Отново го преслуша със стетоскопа. После вдигна ръка и направи рязък жест към лекаря по спешна медицинска помощ, който пътуваше с тях в линейката. Той свали кислородната маска от застиналото лице на Монти.

— Сърцето му спря — съобщи Марджъри на Даяна. Стетоскопът изтрака, когато тя го остави настрани. — Нищо повече не можем да направим за него.

Дните се нижеха, а тя буквално нищо не правеше. Беше изгубила всякакъв сетивен допир със света. Колко ли време беше минало — само няколко дни или многократно повече? Нямаше никаква представа. Съзнаваше само, че не ходи на училище, а се отправя към кинотеатър „Дейл“, където всеки ден гледа един и същи филм. Това еднообразие й действаше успокоително, защото й се струваше, че е единственото нещо, на което може да разчита.

След смъртта на Бейба тя отново беше отишла в „Нова“, за да потърси въоръжените мъже — Рустър и Тони с техните нагънати като хармоника снимки на членовете на семействата им, чиито имена бързо се бяха заличили от паметта й, сякаш бяха нереални образи от детството, които тя само веднъж бе извикала във въображението си и повече не й трябваха. Беше отишла да потърси двамата мъже, за да отмъстят на Орелио Окейшо, върху когото и тя самата искаше да излее гнева си.

Но сега, вероятно и без да съзнава, тя мразеше тези професионални убийци така, както мразеше и Окейшо. Мразеше ги, задето не бяха опазили живота си точно когато тя — и Бейба — имаха най-много нужда от тях. Ако те бяха обичали Бейба, а оттам и нея, сега щяха да са тук, а не да лежат в моргата.

Аз съм единствената, която те обичаше, Бейба, каза си тя наум. Изведнъж образите на екрана се размазаха. По лицето й потекоха сълзи и тя неудържимо се разрида.

Накрая, когато видя, че филмът е сменен, стана и си тръгна. Не можеше да понесе мисълта, че в досегашния й ред, в отчаянието и гнева и, изпълващи тази малка тъмна вселена, ще бъде наложена някаква друга последователност.

Излезе на изпълнената с живот улица и се спря неподвижна и нерешителна. Ала в момента, в който покрай нея мина жена с шоколадов цвят на кожата, на Даяна й се прииска да запрати чантата си в черното й лице. И точно тогава проумя къде трябва да отиде.

Там, на мрачната и неприветлива улица, точно срещу ресторанта в Харлем, където Бейба я бе завел онази първа вечер и двамата наблюдаваха призрачния танц, се намираше малко магазинче, в което властваше черна като катран жена с широки бедра, огромен бюст, пълни, лъскави бузи и очи, които пускаха искри, когато в тях се отразеше светлина.

Когато Даяна стигна до магазина, той беше още затворен и тя се принуди да чака на тротоара. Огледа прашната витрина с перденца, наблъскана с най-различни фетиши, украсени с пера, магьоснически кукли с причудливи форми и зловещи лица. Всички имаха етикети с надпис „Произведено в Хаити“ — доказателство за тяхната автентичност.

Тя трепна леко, когато зърна една сянка да се размърдва на фона на черния плат с черни фигури, покриващ основата на витрината. Две жълто-зелени очи се впериха в нея и когато слънчевата светлина ги освети, в тях се откроиха и цепките на котешки ириси. Животното отърка глава в стъклото на прозореца, вирна опашка и изчезна навътре в магазина. „Здравен, писанке!“ — промълвиха устните на Даяна.