Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Марджъри се усмихна подкупващо.

— Това ли ще ми кажеш, когато се прекатуриш и трябва да те регистрирам в Медицинския институт? Че времето е неподходящо ли?

— Вероятно няма да кажа нищо.

Марджъри потупа с върха на писалката си в бележника, лежащ в средата на покритото с дебело сукно бюро.

— Виж какво, всички тези закачки са много остроумни, но долната граница е…

— О, Господи!

— Долната граница показва — наведе се докторката към Даяна, за да подчертае всяка своя дума, — че не обръщаш внимание на тялото си. Знаеш, човешкото тяло е чудесен механизъм, почти неограничено приспособяем — може да понесе адски много наказания. Но не и без известни последици. Някои от тях са дълготрайни, други — в зависимост от степента на злоупотребата — стават хронически — писалката спря да чука. Марджъри свали очилата си и внимателно ги постави до писалката върху бележника. Зад нея стенният часовник, висящ непосредствено под една малка картина на Дали с автограф, отмерваше секундите, минутите. — Разбра ли смисъла на това, което ти казах? — изведнъж гласът й стана мек. — Просто гледай да се щадиш. Почивай колкото се може повече. Нивото на минералните соли дава отклонение. Ти си на прага на анемия.

— Поемам много желязо — каза Даяна и се сети за пресконференцията.

— Подсилващите средства са необходими и полезни — поясни Марджъри. — Но те са само това — подсилващи. На теб ти е нужно да прекараш няколко седмици на слънце и море и около шест месеца най-малко осемчасов нощен сън.

Даяна стана.

— Щом приключа с филма…

— Аз не бих чакала толкова дълго — прекъсна я Марджъри. — Уверявам те.

Тя започна да пише рецепта.

— Какво ми предписваш?

— Само малко хлорален хидрат. То е слабо успокоително за…

— Знам за какво, но не го искам! — раздразнена отказа Даяна.

— Имаш нужда от нещо, което да укрепи…

— Аз ще се укрепя от само себе си през следващите шест седмици, докторке! Много ти благодаря.

Навън, в чакалнята, сред чакащите реда си пациенти, обгърнали слаби, загорели рамене с кожи от норки, обитаващи пищните гори на Бевърли Хилс, унил седеше Монти.

— Даяна! — разтревожен възкликна той. — Добре ли си? Опитах да се свържа с теб веднага, щом чух за пресконференцията — изпитото му лице беше изкривено от напрежение и под загара изглеждаше бледо. — Защо никой не ми съобщи за нея? Знам как пресата изкривява информацията и предполагам колко си била разстроена с мъртвеца, паднал в скута ти — той тръгна след нея към изхода. — Все пак трябваше да ме уведомиш къде отиваш. Щях да възразя срещу това пътуване. Никога не съм харесвал тези музиканти…

— Монти…

— Добре, добре! Знам, че не обичаш да повдигам този въпрос. Ясно. Просто съм нащрек за тебе — вдигна ръце. — Понякога забравям. Както и да е… — сви рамене. — Не съм те виждал от толкова отдавна, че не помня вече какво обичаше и какво не — изведнъж рязко се обърна към нея. — Не ми харесва това, което става на снимачната площадка. Първо, Бейлман се оказа много зает с разни съвещания, та няма време да ми се обади след съобщенията, които му оставям. После, тази сутрин, когато те потърсих в студиото, за да се видим, ми казаха, че името ми не е в списъка. Даяна, какво става?

Тя го хвана за ръката и го поведе навън. Погледна го и видя зачервените му клепачи.

— Монти, извинявай, че не ти се обадих. Аз…

— О, остави това! — ръката му се повдигна леко и пак се спусна надолу. — Тия неща не са от значение при приятели. Кажи ми, какво ти каза докторката?

Двамата спряха на тротоара. На отсрещната страна на Бевърли Драйв палещото слънце осветяваше стъклената фасада на „Бредуинър“, зад която елегантни красавици с кожи от норка се редяха на опашка с таблите си, за да ги отрупат с вкусни блюда и споделяха сутрешните си набези из магазините.

Даяна се усмихна в набръчканото му лице.

— Добре съм, Монти, наистина. Мариън просто ни изстисква като лимони, това е всичко.

— А Берил? И тя ли те изстисква така?

— Напълно.

За миг двамата замълчаха.

— Някой трябваше да ме уведоми.

— Казах на Рубънс, че трябва да…

— Майната му на Рубънс. Ти трябваше да ми кажеш.

Тя извърна лице, но той се измести така, че да не му убягва от поглед и повдигна брадичката й.

— Какво става с теб, Даяна?

Тя не продумваше. Погледна го и видя в очите му някакво предизвикателство и поглед, в който не можа да вникне, но въпреки това сърцето й се изпълни с лед, и съзнанието й — със самопрезрение. Защо?