Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Какво се бъркаш, бе, като не си в течение — озъби му се брадатият. — Ти си само един наемник и нищо повече — устните му се изкривиха в особена усмивка. — Твоята работа е да ходиш по петите на другите.

Този път се усмихна широко и се втурна напред с намерението да подмине Силка и да се доближи до Крис и Даяна. Приличаше на опитен уличен бияч със свити в лактите и прибрани до тялото ръце и с юмруци, вдигнати нагоре с кокалчетата напред.

Очакваше Силка да заеме отбранителна стойка, ала великанът явно нямаше такива намерения. Вместо това той плъзна левия си крак назад и го изпъна в ограниченото пространство, оставено от насъбралите се хора. Мускулите му потръпваха от силата, която се събираше в тях. Почти незабележимо десният му крак се отдели от пода и с всичка сила се заби в предната част на глезена на другия мъж.

Онзи извика от болка и изненада и се олюля, опитвайки се да запази равновесие. Силка протегна ръка и нанесе саблен удар в гръдния му кош. Изкараният дъх изсвистя като въздух, изпуснат от балон.

Силка грабна превитото на две тяло и се загуби сред гъмжащата тълпа. Стълкновението не беше продължило повече от няколко секунди. Крис бързо се обърна и се притисна в Даяна; кожата му беше студена и влажна.

— Господи! — процеди той през зъби. — Отново случаят с Ленън!

Даяна го почувства как трепери и обви ръка около раменете му.

— Какво искат тия хора от нас? — продължи Крис. — Защо искат да ни унищожат?

Тя го поведе по витата стълба, обточена с бледорозово — същинска ангелска къдрица. Стъпалата вибрираха от музиката и трептенията им се просмукваха в краката им.

— Колко много хора — прошепна Крис. — Всеки път след концерт каним целия свят.

Двамата се упътиха към ъгловата маса до прозорците, седнаха на тапицирания в яркочервена кожа диван до Найл, Таис и Найджъл и отпиха по глътка от „Дом Периньон“, реколта 73.

Наоколо се въртяха фотографи и подобно на лакоми риби, плъзгащи се покрай гладкото тяло на акула, дебнеха да хванат в някоя и друга поза Бианка Джагър и Дейвид Боуи, Норман Мейлър, дошъл на Западния бряг да търси сюжет за следващата си книга, или Бил Греъм — един от най-известните организатори на рок концерти в миналото. Но неизменно се връщаха при Даяна, докато в един момент Крис се разсмя и прошепна в ухото й:

— Тай ще те намрази. И теб, и Бианка, да знаеш. И то жестоко.

Найл, седнал от другата страна на Даяна, се бе загледал в чинията с купчина от спагети, оградена със задушени стриди в черупките си, сякаш виждаше творение от друг свят.

— Найл — обърна се към него Даяна, — добре ли си?

— Ъхъ.

Той облегна глава назад, върху прохладната кожена облегалка и затвори очи. Даяна едва сега забеляза колко дълги са миглите му.

— Нищо не усещам отвътре — заговори Найл. — Дълги нощи се нижат една след друга като река към морето.

— Защо се погубваш с това?

— С кое?

— С тоя кокаин… с хероина…

— О, малката, само ако знаеше… — той отвори очи и я погледна. — Ама и по-добре. Още не ти е дошло до главата. И гледай да не ти дойде. Хм, питаш ме защо. Ами това е единственото нещо, което ме крепи. Нали все с нещо трябва да подклаждам огъня в мен. Наркотикът във вените ми е като кръв — Найл сви рамене и се усмихна. — Та затова, разбра ля? Кого го е грижа вече? А и кого ли изобщо го е било грижа? — сложи ръце на масата и с два дълги като на хирург пръста започна да върти пълната чиния, сякаш беше скулптура, която не знаеше как точно да разположи. — Опасно е само ако изпуснеш момента и нощта те връхлети и почне да те разкъсва на парчета. Дотогава все едно, че си на летящо килимче, което ти помага да караш нататък.

— Но почнеш ли веднъж — меко каза Даяна, — моментът вече е изпуснат, Найл. Нима не го знаеш?

Той отново събра устни и зъбите му тракнаха предупредително.

— Недей да ме съдиш. Начинът, по който живея, е мой избор. Сам съм си го избрал. Моята музика… моят живот — те са едно цяло. Това е всичко, което е съществено за мен.

— Но сега, когато можеш да имаш каквото пожелаеш…

— Ха! Останалото са глупости! Нима ти не го знаеш? Е, добре. Животът не е весел. Това, което прави моята музика… то е същественото! — погледът му се плъзна покрай навалицата от хора, гримирани силно като актьори в японска драма, и се вдигна към беззвездното небе. — Подобно на небето… каквото и да има там, не се вижда. За да не можеш никога да узнаеш някои неща. Никога! Затуй слагам музиката на първо място… само заради нея съществувам…