Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Може би после е припаднала или, по-вероятно, е увиснала над бездната със замъглено съзнание. Нямаше представа колко време е стояла така, когато най-сетне отвори очи и вдигна глава. Усещаше я тежка колкото тялото си. Премига няколко пъти, загледана с празен поглед в пръстите си — сковани и побелели, докато са били вкопчени в бравата на кабината. Успя да се съсредоточи дотолкова, че да си поеме дълбоко въздух и се почувства по-добре.

Облекчи се и излезе в преддверието. На мивката наплиска лицето си със студена вода и едва тогава почувства прилив на сила. Събра ръце в шепа и жадно накваси уста. Гърлото й пареше, ала се въздържа да пие.

Когато излезе от тоалетната, шумът и миризмите я удариха в стомаха като с юмрук. Видя, че на терасата, отвъд дългата остъклена стена, се разхождат хора. Оприличи ги на картонените силуети в стрелбище. Мина й през ума и тя да отиде там, за да изхвърли излишъка от топлина и шум около себе си. Тръпна нататък и тъкмо стигна до средата на пътя, когато Крис се изравни с нея.

— Къде беше? Навсякъде те търсих.

Даяна на два пъти се опита да отговори и едва на третия успя.

— В тоалетната — устата й се беше сковала.

— Разбрах, че нещо сте се разправяли с Тай. Такъв слух се разнесе.

— Това… това, което ми каза тя — чувстваше се като дете, което се учи да говори.

— Казах ти, че ревнува — захили се Крис. — Не обича подобен вид съперничество. Тя е кралицата на нощта… или поне за такава се мисли.

— Това не беше тя…

— Хайде, стига — прекъсна я Крис. — Търсих те, защото Найл и аз сме готови за нашия сензационен номер. Ще свирим тук, само ние двамата. Дори и Найджъл не знае, представи си! Луд ще стане.

И те се упътиха към масата си.

— Ей, Найл! — наклони се Крис през масата и избута настрани празните бутилки от минерална вода и водка „Цингтао“, панерките с хрупкав италиански хляб и чинийките с масло. — Готов ли си? Обявяваме номера… и започваме.

Найл кимна, блажената му усмивка не изчезна дори и след като Крис се обърна и седна на мястото си.

— Добре, готово — прошепна той в ухото на Даяна и се протегна да хване ръката й.

Без да сваля поглед от него, Даяна пое ръката му и усети хладината й като повей на бриз. Както я наблюдаваше, Найл отвори уста, за да каже още нещо, но се закашля и политна напред. Шоколадовото му лице пльосна с тих, неприятен звук в чинията със спагети пред него; пръски доматен сос посипаха бялата покривка, рамото на Даяна, бузата й.

Найл не помръдваше.

— Боже мой! Крис! Крис! — задърпа го Даяна и той се обърна.

— Божичко!

Край тях приемът продължаваше с пълната си незаинтересованост и опиянение, движен от огромна инерция, неподвластен на никого, наелектризиращ въздуха с трепетна възбуда и тайни опипвания.

Високо русо момиче, седнало от другата страна на Найл, се опитваше напразно да привлече вниманието му — кикотеше се, прокарваше пръсти със сребристо лакирани нокти в лъскавата му коса.

— Ей, приятел — подвикна Крис. — Ей, Найл, ей! — той се наведе през Даяна и почти се просна върху масата.

Музиката гърмеше с всичка сила, смях отекваше сред мъглата от дим. Някой загаси цигара в размекнатото масло. Русокосата се облегна върху Найл, целуна го по ухото и пламенно му загука нещо.

Даяна пъхна ръка под ризата му и опипа с длан лепкавата кожа на гърдите му.

— Ей, приятел — Крис дръпна покривката заедно с блюдата настрани и коленичи върху масата. — Я го остави на мира — кресна той на русото момиче и го изтика, после зарови пръсти в гъстата коса на Найл и повдигна главата му.

Даяна сподави стон; русото момиче се закикоти истерично с ръка върху устата си. Кожата на Найл беше добила цвета на кафе с мляко. Крис неволно отдръпна ръка от изумление и голямата глава на Найл падна назад върху облегалката на яркочервения диван като неодушевен предмет. Русокосата се обърна и се заля в собствения си бълвоч. Отворените очи на Найл, вече безжизнени, бяха отправили невиждащ поглед към небето.

Небето до края на чистия, равен хоризонт беше с цвета на морето. То й напомни за меланхолията на късно лято, когато боровинките ставаха толкова едри, че само да ги докоснеш с пръст, щяха да се пръснат, а ароматът им се долавяше от стотици метри разстояние.

Тогава месечината увисваше на небето, пълна и мъглява като фенер в стара книжка с избелели рисунки, и тя знаеше, че е дошло време приятелят й от два месеца да си замине с обещания за любов и „нито ден без писмо“, които никога нямаше да се изпълнят. Защото лятото неведнъж се е изнизвало така — в едно кръстосване по моретата, без да хвърли котва в остатъка на нечий живот.