Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Тогава наставаше и времето за завръщане във все още задушния град с влажните дни на сиромашкото лято през септември, приготовленията за училище, за срещи със стари приятели и размяна на впечатления и за дългото, бавно потапяне в сивата зима.

До нея Крис плачеше.

В далечината чайки литваха от вдадената в морето ивица земя и дълго кръжаха над тъмната вода. А когато първите бледи лъчи на утринното слънце погалиха върховете на оранжевите метални колони на Голдън Гейт, те почнаха да надават писъци от глад. Даяна прегърна Крис, притисна го към себе си и затвори очи срещу блясъка на зората над Сосалито 29 29 Квартал в Сан Франциско. — Б.пр. .

Беше седнала направо на земята, без да обръща внимание на влагата, която се просмукваше в бедрата й, потопена в горчиви сълзи от спомени по миналото, бликащи с нова сила в съзнанието й.

— Боже Господи! — разнесе се шепотът на Крис над шума на морето и пронизителните крясъци на кръжащите чайки.

Беше опрял буза в извивката на ръката й; сълзи се стичаха по лицето му и капеха в скута й. Всяка капка се забиваше в нея като изстреляна с прашка.

— Такъв страхотен гений беше. Няма да се роди втори като него — продължи Крис.

Зад гърба им, в края на пътя, беше спряла лимузината. Шофьорът, кръстосал ръце върху неравномерно повдигащите си гърди, със слънчеви очила на носа, се беше излегнал в седалката и похъркваше в съня си.

Отвъд безлюдния път се издигаше градът, насичащ стъпаловидно хълма; между дърветата и буйния листак надничаха едноетажни магазини и ниски къщи. Тук, в околностите на града беше истинската природа, макар тази част да се намираше точно над моста. А не като в Ню Йорк — помисли си Даяна, — където ти трябва половин час само да стигнеш до Куинс.

— Всички си отиват един по един, Даяна — гласът му беше тежък като олово и хриплив от прекалено много наркотик и покруса. — Скоро няма да остане ни един, който да смята, че си струва да бачкаш тъй всеотдайно. Никой, освен младите нехранимайковци, дето си въобразяват, че знаят всичко, но нямат и представа за какво става дума. Музикантите… истинските музиканти измират… измират от неизлечима болест.

— Въпрос на издръжливост, Крис.

— Не — поклати глава той, — много грешиш. Нищото помежду ни — то ни убива. Тази празнота е толкова огромна, че когато свършим да свирим, ние не смеем, никой от нас не смее да се застоява по дълго защото тя ще ни погълне живи — Даяна го усети как потрепери и притисна устни в рамото му, за да го успокои.

— Какво представлява тази празнота? — попита тя.

Крис извърна глава и я погледна; очите му бяха мрачни и замъглени от сълзи.

— Ние самите, Даяна. Мисля, че трябва да си плащаме за това, което вършим. Ние не можем, не можем да живеем със себе си. Това е цялата работа, разбираш ли? Това е тайната. Затова ритаме в жарта, но огънят лумва с такава светлина, че ни пречи да виждаме тъмнината. А тя се прокрадва в нас през цялото време, във всяко ъгълче. Навсякъде.

— Нали ти казах — въпрос на издръжливост.

— Не знам. Найджъл, аз и Джон също дойдохме от място и от време, в които нямаше нищо, към което да се стремим, освен музиката. Никой от нас нямаше да се задоволи да работи в местната бакалница, а за университет не можехме и да мислим. И какво друго да прави едно бедно момче в Англия? Рокендролът бе двигателна сила в живота ни. Тя ни поддържаше, когато го слушахме, спасяваше ни от глад — когато го свирехме. Без тази музика ние бяхме и сме едно нищо и след като вече сме станали това, което сме сега… никой от нас не би се върнал назад — няма да може да го понесе. Същото се отнася и за Найл. Единственото нещо, което обичаше в живота, беше собствената му музика… и тъкмо това го уби.

— А не хероинът.

— То е едно и също, не разбираш ли? Едното върви с другото, нали точно това ти обяснявах. Не ме ли слушаш? Извън музиката ние не можем… велики Боже!… Просто не можем да издържим пред нищо — той затвори очи бавно, някак неохотно, сякаш се разделяше със скъп предмет.

От запад се надигна вятър и Крис се сгуши по-близо до нея. Тя го погали по косата, приглаждайки гъстите му къдрици, които вятърът разпиля по челото му.

— Когато бях много малка — заговори Даяна — баба ми, майката на майка ми, беше още жива. Единствената баба, която съм имала. Тя беше много стара — наближаваше осемдесетте — и накрая докторите успяха да склонят майка ми да я даде в старчески дом. Много по-късно майка ми каза, че никак не искала да я праща там, но аз не й повярвах. Майка ми никога не е била особено чувствителна. И все пак, щом телефонът звъннеше рано сутрин или късно вечер, тя скачаше с мисълта, че е от старческия дом. И, разбира се, една сутрин се обадиха точно оттам. Стори ми се, че майка ми прекалено дълго задържа слушалката до ухото си, без да каже нито дума, после я постави на мястото й. „Баба ти е починала — съобщи ми тя. — По време на закуска. Ей тъй, изведнъж — и щракна с пръсти. — Паднала върху десерта си, без изобщо да почувства нещо.“