Клайв Касслер - Златото на Спарта

— Роден съм в Лондон. Дойдох тук преди десет години, за да си живея живота. Значи отивате в Ръм Кей?

— Да.

— По работа или за удоволствие?

— И двете — отговори Реми. — Наблюдение на птици… фотография… такива неща.

Сам му подаде разрешителното си за пилот и попълни формулярите. Сампсън ги погледна и кимна.

— С преспиване?

— Най-вероятно…

— Имате ли резервация за хотел?

Сам поклати глава.

— Ще бивакуваме. Вчера трябва да сте получили една пратка — палатка, туби за вода, къмпинг оборудване…

Водена от един от десетките си мислени списъци, Селма се беше погрижила за всичко. Сампсън кимна.

— Да, наистина. Всичко е натоварено. — Той взе една папка от стената, надраска нещо в нея, после я закачи обратно на пирона. — Ще летите с „Бонанза G36“, зареден е с гориво и е проверен.

— Понтони?

— Както поръчахте. Вървете в хангара, Чарли ще ви изпрати.

Двамата се обърнаха и тръгнаха към изхода.

— Какви птици се надявате да видите? — извика зад тях Сампсън.

Сам сви рамене и се усмихна.

— Каквито живеят на острова.

Ръм кей, Бахамски острови

Ръм Кей обхващаше не повече от трийсет квадратни мили и на пръв поглед намирането на скрита база изглеждаше лесна задача за непосветените, но Сам и Реми не го правеха за първи път и добре знаеха, че със стотиците си заливчета и ръкави, бреговата ивица е поне шест пъти по-дълга от грубата обиколка на острова.

Местните наричали острова Мамана, Христофор Колумб го нарекъл Санта Мария де ла Консепсион, а днешното си име получил, когато испанските изследователи намерили сандъче с ром на един от покритите с бял пясък плажове.

Единственото по-голямо селище на острова, Порт Нелсън, се намираше сред кокосовите горички на североизточния бряг. При население от петдесет до седемдесет души според преброяването от 1990 г., повечето от които живееха в Порт Нелсън, основният, макар и анемичен поминък на Ръм Кей беше туризмът, следван от ананасите, солта и агавата. Другите някогашни селища, отдавна изоставени и обрасли, носеха екзотични имена като Черната скала и Хълмът на духовете. Целият остров беше обграден от внушителни рифове, корали и наноси, поради което в миналото бил любимо място на пиратите — поне така твърдеше брошурата, която Реми взе от Насау.

— Има дори прочут потънал кораб — каза тя, докато Сам насочваше „Бонанза“ надясно, следвайки очертанията на острова.

Вероятността да забележат целта от въздуха беше минимална, но и двамата сметнаха за благоразумно да обиколят поне веднъж острова, за да се ориентират по-добре.

— Черната брада? — предположи Сам. — Или капитан Кид?

— Нито единият. „Завоевателят“ на Нейно величество — първият британски боен кораб с пропелер, потънал през 1861 г. близо до рифа Съмнър Пойнт.

— Май си заслужава да се върнем и друг път.

Ръм Кей предлагаше няколко луксозни курорта и множество крайбрежни къщи под наем. Като гледаше лазурните води, тучните хълмове и относителното уединение, Сам си помисли, че това е идеалното място да избягаш от всичко.

— Ето я пистата — каза Реми и посочи през прозореца. Хиляда и триста метровата павирана писта се намираше на няколко мили от Порт Нелсън: бяла просека във формата на буквата Т, която гората изглеждаше твърдо решена да си върне обратно. Сам видя напомнящите на мравчици работници, които сечаха клоните с мачетета. На изток от пистата се виждаше Соленото езеро, а на няколко мили по на север — езерото Джордж.

Въпреки че Сам не се боеше да използва пистата, помолиха Селма да им наеме самолет с понтони. Обикалянето на острова с кола можеше да отнеме седмици и нямаше да се разминат с дълго ходене през горите. Благодарение на понтоните можеха да кацат, където си искат по бреговата линия, за да изследват всяко място, което им се види интересно.

Сам се спусна на шестстотин метра височина и се свърза с кулата в Порт Нелсън. Оттам потвърдиха плана и разрешението за полета. После Сам завъртя самолета над североизточния нос и се насочи на юг покрай брега. Това беше най-слабо населената част на острова и двамата с Реми решиха, че е подходящо да започнат проучването си оттук. Западната половина на острова беше доста населена — поне според местните стандарти — и една тайна база надали би останала незабелязана. Селма не откри никакви сведения и Фарго го приеха за добър знак. Стига тайната база да не е просто измислица на умопобъркан морски пехотинец от Кригсмарине.