Клайв Касслер - Златото на Спарта

— Каква?

— Да е още тук. Озадачава ме думата „преоборудване“. „Лотринген“ е бил с дължина към четирийсет и пет метра, нали така?

— Горе-долу — потвърди Селма.

— За преоборудването на толкова голям кораб, са били нужни солидни съоръжения, които досега щяха да бъдат открити. Започвам да си мисля, че е ставало дума за миниподводниците. И ако сме прави, че мисията им е била строго секретна, нямало е как да го направят на открито — не и докато над тях летят хидроплани на американските Военноморски сили.

— Което означава…? — попита Реми.

— Че ще се занимаем с малко спелеология — отвърна Сам.

Приключиха с разтоварването на самолета, укрепиха го в пясъка и започнаха да се оглеждат за място за лагеруване. До смрачаване оставаха само няколко часа. Бяха тръгнали много рано сутринта.

— Имаме си конкурент — каза Реми, като посочи надолу по плажа.

Сам закри очи от слънцето и примижа.

— Е, това не се вижда всеки ден.

На четиристотин метра от тях, сгушена до края на гората по северния бряг на езерото, се виждаше наколна колиба с конусовиден сламен покрив и дъсчени стени. Приличаше на декор от холивудски филм. Между предните два стълба беше опънат хамак, от който висеше крак. Без да поглежда, човекът вдигна ръка за поздрав и се провикна:

— Ахой!

Сам и Реми се приближиха. Пред колибата се виждаше огнище. Около него бяха наслагани изхвърлени от морето трупи. Очевидно служеха за сядане.

— Добре дошли! — поздрави ги непознатият мъж.

Изглеждаше достолепен, жилав, с побеляла коса, добре оформена козя брадичка и искрящи сини очи.

— Не искахме да ви се натрапваме — каза Сам.

— Глупости! Тук скитниците са винаги добре дошли. Заповядайте, седнете.

Сам и Реми хвърлиха багажа си на пясъка и седнаха на трупите. Сам представи себе си и Реми на домакина, който отвърна простичко:

— Радвам се, че сте тук. Даже ще ви оставя имението. Време е да продължа нататък.

— Не си тръгвайте заради нас — притесни се Реми.

— Няма такова нещо, мила госпожо. Имам ангажимент в Порт Хенри. Няма да ме има няколко дни.

С тези думи мъжът изчезна между дърветата и след няколко секунди се появи, бутайки скутер.

— Вътре има рибарски прът, стръв, тенджери, тигани и прочее — каза той. — Чувствайте се като у дома си. На пода е капака за избата. Опитайте някоя бутилка.

Изпълнен с непонятно доверие към непознатия, Сам го попита:

— А да сте чували легенди за някаква тайна база наоколо?

— Нацистка база за подводници, нали?

— Именно.

Мъжът подпря скутера, после влезе в колибата и изнесе оттам нещо като квадратна ламарина с размер на тава. Подаде го на Сам.

— Това за вечеря ли е? — попита той.

— Това е хидро крило, синко. От много малка подводница, както изглежда.

— Къде го намерихте?

— В Либърти Рок, на север от Порт Бойд.

— Може би оттам трябва да почнем тогава.

— Намерих го в една лагуна. Предполагам, че е изхвърлено от подземна река. Тук, в източната част на острова, всички реки текат от юг на север. Проблемът е, че не са достатъчно силни да избутат друго, освен това крило.

— Не се засягайте — каза Реми, — но ако сте знаели какво е това, защо сами не сте потърсили подводницата?

— Проучил съм това-онова — усмихна се мъжът. — Досетих се, че рано или късно ще се появи някой, който ще зададе правилните въпроси. И ето че дойдохте. — Мъжът тръгна към скутера, после спря и се обърна. — Знаете ли, ако бях немски моряк по онова време и търсех място, на което да се скрия, много бих се радвал да се натъкна на морска пещера.

— Аз също — съгласи се Сам.

— За късмет, Ръм Кей е пълен с такива. Само по този бряг има десетки, повечето непроучени и свързани с подземни реки.

— Благодаря. Между другото, да сте чували за нещо, наречено Козята глава?

Мъжът се почеса по брадичката.

— Не, не ми познато. Е, аз ще вървя. Наслука! — Той запали мотора и изчезна.

Сам и Реми помълчаха няколко секунди, после Сам рече:

— Проклет да съм!

— Какво?

— Дори не го попитахме как се казва.

— Няма нужда — каза Реми, като посочи към колибата. До вратата имаше дървена табелка, на която с ръкописни червени букви беше написано: „Каса де Къслър“.

— Тук може и да ми хареса — рече Сам, загледан в огъня.

— На мен също — отвърна Реми.

Двамата бяха решили да приемат поканата и да пренощуват в колибата. Когато слънцето се скри зад хоризонта, Сам се разходи по плажа и събра дърва за огъня, а с бамбуковия рибарски прът на домакина Реми улови три едрички риби. Нощта ги завари да лежат пред огъня, вече похапнали добре задушена, осолена от морето риба. Нощта беше ясна и черна, а небето — осеяно с диамантени звезди. Като изключим шума на вълните и на палмите, наоколо цареше пълна тишина.