Клайв Касслер - Златото на Спарта

— Чувал съм това име.

— Щях да се изненадам, ако не си. Царят на украинската мафия, черешката на висшето общество в Севастопол. Няколко пъти годишно организира партита и ловни уикенди в имението си, като гостите му са все от каймака — политици, знаменитости, европейски кралски особи… Не е осъждан за нито едно престъпление, но се подозира за десетки убийства, предимно на други престъпни босове и изпълнители, които по някаква причина са го ядосали. За миналото му не се знае нищо, освен слухове.

— Обичам слуховете. Дай да чуем.

— Говори се, че водел партизански отряд по време на конфликта на руско-иранската граница в Туркменистан. Криели се в планините като призраци и устройвали засади на патрули и конвои. Не оставяли никого жив.

— Истински добър самарянин.

— Да. Защо те интересува той?

— Мисля, че сме по следите на едно и също нещо.

— А то е…?

— По-добре да не знаеш, Руб. Вече направи достатъчно.

— Стига, Сам…

— Наистина Руб, недей. Моля те!

Хейуд замълча, после въздъхна.

— Добре, ти си шефът. Само ме чуй: досега имахте късмет, но той може много бързо да се изпари.

— Знам.

— Ще ми позволиш ли поне да ти помогна? Познавам един човек там, с когото трябва да се видиш. Имаш ли нещо за писане? — Сам взе една химикалка от масичката и записа името и адреса, които Рубин му издиктува. — Имам му доверие. Обади му се.

— Непременно!

— И за бога, пазете се, чуваш ли?

— Да. С Реми и друг път сме се навирали между шамарите. Ще се справим и с това.

— Как по-точно?

— Лесно. Ще вървим една крачка пред тях.

Три часа по-късно Сам отби от крайбрежния път в малък чакълест паркинг и спря пред ръждясала военна барака с ветропоказател на покрива и избледняла, ръчно написана табела: „Еър Сампсън“. На петдесетина метра вдясно имаше още една, по-голяма барака, а през плъзгащите й се врати се подаваше нос на самолет. От другата страна на хангара се виждаше писта за кацане, покрита с натрошени миди.

— Това ли е? — присви очи Реми.

Сам погледна картата.

— Да, това е. Селма се закле, че това са най-добрите чартъри на острова.

— Щом тя казва… Наистина ли ще вземеш това нещо? — Реми кимна към увития в кърпа предмет, който лежеше на пода в краката му.

След срещата с Руби, Сам се върна във вилата и разказа за разговора на Реми. Тя го изслуша внимателно, без да задава въпроси.

— Не искам да пострадаш — каза Реми накрая и взе ръцете му в своите.

— И аз не искам ти да пострадаш. Това ще бъде краят на света за мен.

— Тогава да внимаваме да не пострадаме. Както ти каза, ще вървим една крачка пред тях. А ако нещата загрубеят…

— Обаждаме се на добрите момчета и си отиваме у дома.

— Абсолютно!

След като излязоха от хотела, двамата първо отидоха на адреса, който им даде Руби. Оказа се обущарска работилница в центъра на Насау, където ги очакваше собственикът на име Гуидо, човекът на Руби.

— Рубин не беше сигурен, че ще дойдете — каза Гуидо на английски с лек италиански акцент. — Предупреди ме, че сте големи инати.

— Така ли?

— О, да!

Гуидо отиде до входната врата, сложи табелка „Обедна почивка“ и ги въведе в една задна стаичка. После слязоха по каменни стълби в сутерена, осветен само от една висяща крушка. На тезгяха, сред купища обувки в най-различно състояние, лежеше и един 38-калибров револвер.

— И двамата боравите с оръжие, нали?

— Да — отговори Сам.

В интерес на истината, Реми беше дяволски добър стрелец и не се боеше от оръжия, но се стремеше да ги избягва при всяка възможност.

— Няма серийни номера и не може да бъде проследен. Когато свършите, изхвърлете го. — Гуидо уви пистолета в една кърпа заедно с кутия с петдесет патрона и го подаде на Сам. — Само една услуга, ако не възразявате.

— Кажете.

— Не убивайте никого.

Сам се усмихна.

— Това е последното нещо на света, което бихме искали да направим. Колко ви дължим?

— Не, моля ви, нищо не ми дължите. Приятелите на Рубин са и мои приятели.

— Искаш да го оставя ли? — попита Сам.

— Не… По-добре да го вземем за всеки случай.

Двамата слязоха от колата, взеха раниците си от багажника и влязоха в първата барака. Зад плота, на пластмасов стол седеше чернокож мъж над шейсетте, а от устата му стърчеше пура.

— Здравейте — поздрави той и стана, — аз съм Сампсън, собственик, оператор и момче за всичко.

Мъжът говореше перфектен оксфордски английски. Сам представи себе си и Реми, после вметна небрежно:

— Май не сте от тук?