Майкл Коннелли - Хари

Приближи се оператор и насочи обектива над рамото на Бътън. Репортерът вдигна микрофона си.

— Оправдахте ли Майкъл Харис? — импулсивно попита той.

— Без коментар. Разкарайте се оттук.

Бош се пресегна към камерата и закри обектива с ръка. Операторът изкрещя:

— Не докосвайте камерата! Това е частна собственост.

— Лицето ми също. Махнете я от мен. Пресконференцията свърши.

Той постави ръка на рамото на Бътън и насила го избута от подиума. Операторът го последва. Чейни също, но бавно и спокойно, сякаш предизвикваше Бош. Очите им се срещнаха.

— Гледайте новините довечера, детектив — каза продуцентът. — Може да ви се сторят интересни.

— Съмнявам се — отвърна Хари.

Двадесет минути по-късно седеше върху празно бюро в началото на коридора, водещ към стаите за разпит на „Грабежи и убийства“ на третия етаж. Продължаваше да си мисли за репликите с Бътън и Чейни и се чудеше какво са научили. Чу, че една от вратите се отваря, и погледна нататък. Франки Шиън се приближаваше по коридора заедно с Линдел. Изглеждаше изтощен. Лицето му беше отпуснато, косата му бе разрешена, а дрехите — същите, които носеше предишната вечер в бара. Бяха в доста окаяно състояние. Бош се изхлузи от бюрото и се изправи, готов да отблъсне физическо нападение, ако се наложи. Но Шиън очевидно прочете мислите му и вдигна ръце с длани напред. После кисело се усмихна.

— Всичко е наред, Хари — с уморен, предрезгавял глас каза той. — Агент Линдел ми обясни. Поне отчасти. Не си бил ти… Бях самият аз. Знаеш ли, съвсем забравих, че съм заплашвал онзи скапаняк.

Бош кимна.

— Хайде, Франки — отвърна той. — Ще те закарам.

Без да се замисля, Бош го заведе при централните асансьори и се качиха, за да се спуснат във фоайето. Стояха един до друг и гледаха нагоре към светещите цифри на етажите.

— Извинявай, че се усъмних в теб, приятел — тихо каза Шиън.

— Не се тревожи за това. Сега сме квит.

— Така ли? Защо?

— Заради снощи, когато те питах за отпечатъците.

— Още ли се съмняваш в тях?

— Не! Абсолютно.

Когато стигнаха във фоайето, излязоха през странична врата на служебния паркинг. Бяха по средата на пътя към автомобила, когато Бош чу суматоха и се извъртя, за да види, че към тях тичаха неколцина репортери и оператор.

— Не казвай нищо! — припряно прошепна той. — Не им казвай нито дума.

Първата вълна репортери бързо ги настигна и ги заобиколи. Бош видя, че идват още.

— Без коментар — каза той. — Без коментар!

Но те не се интересуваха от него, а насочиха микрофоните и камерите си към лицето на Шиън. Толкова уморени преди, сега очите на приятеля му изглеждаха диви, дори уплашени. Бош си запробива път през тълпата към автомобила. Репортерите започнаха да крещят въпроси.

— Детектив Шиън, вие ли убихте Хауард Елайъс? — викаше някаква жена.

— Не — отвърна Шиън. — Не съм… Никого не съм убивал.

— По-рано заплашвали ли сте жертвата?

— Без коментар — каза Хари, преди бившият му партньор да успее да реагира. — Чухте ли? Без коментар. Оставете ни на ми…

— Защо ви разпитваха?

— Кажете ни защо ви разпитваха, детектив?

Почти бяха стигнали. Някои репортери изостанаха, осъзнали, че няма да получат нищо. Но повечето от камерите ги следваха. Винаги можеха да използват записите. Внезапно Шиън се откъсна от ръката на Хари и се завъртя към журналистите.

— Искате да знаете защо ме разпитваха ли? Разпитваха ме, защото управлението трябва да жертва някого. За да запази мира. Няма значение кого. Ето защо ме разпитваха. Аз отговарям на…

Бош го хвана и го задърпа от микрофоните.

— Хайде, Франки, остави ги!

Като минаха между два паркирани автомобила, те успяха да се откъснат от репортерите и операторите. Хари бързо издърпа Шиън към обозначената си кола и отвори вратата. Когато преследвачите им се запромъкваха в колона по един след тях, Франки вече беше вътре. Бош заобиколи и седна зад волана.

Пътуваха в мълчание, докато излязоха на магистрала 101. Бош хвърли поглед към приятеля си. Очите му блуждаеха напред по пътя.

— Не трябваше да казваш това, Франки. Само раздухваш огъня.

— Не ми пука за нищо. Вече не.

Отново настана мълчание. Минаваха през Холивуд и нямаше много движение. Бош видя, че някъде на югозапад се издига дим. Помисли си дали да не включи радиото, но реши, че не иска да знае какво означава димът.

— Позволиха ли ти да телефонираш на Маргарет? — след малко попита той.

— Не. Не ми позволиха да направя нищо друго, освен да си призная. Адски се радвам, че се появи и ме измъкна, Хари. Изобщо не ми обясниха какво си им казал, но определено ми спаси задника.