Майкл Коннелли - Хари

Бош прибра кутийката в джоба си. Ръката му напипа нещо вътре и той го извади. Беше малката тюлена мре-жичка със зрънца ориз от сватбата му. Хари я подхвърли във въздуха и отново я хвана. Силно я стисна в юмрук и я прибра обратно в джоба си.

Погледна към кръстовището. Трупът на Частейн вече беше покрит с жълт дъждобран от багажника на някой от патрулните автомобили. В рамките на блокирания район беше отцепен по-малък участък и огледът на местопрестъплението тъкмо започваше.

Бош се замисли за Частейн и за ужаса, който трябваше да е изпитвал накрая, докато ръцете на омразата се бяха протягали към него, за да го сграбчат. Разбираше този ужас, но не изпитваше съчувствие. Тези ръце отдавна се бяха протягали към Частейн.

От тъмното небе се спусна хеликоптер и кацна на Нормънди. Вратите от двете му страни се отвориха и от него слязоха заместник-началник Ървинг и капитан Джон Гаруд, готови да поемат контрол над разследването. Те енергично закрачиха към полицаите, събрали се около трупа. Вятърът от перките на хеликоптера отвя дъждобрана и Бош видя лицето на Частейн, което гледаше нагоре към небето. Едно от ченгетата се наведе и отново го покри.

Ървинг и Гаруд бяха поне на петдесет метра, но очевидно знаеха, че Бош е там и едновременно погледнаха към него. Той отвърна на погледа им, без да трепне. Все още в безукорния си костюм, капитанът посочи към Хари с ръка, в която светеше огънчето на цигара. По лицето му плъзна разбираща усмивка. Ървинг най-после се извърна и насочи вниманието си към жълтия дъждобран. Бош знаеше какво ще последва. Човекът, който се справяше с всички проблеми в управлението, щеше да се заеме с официалната версия за случилото се и да превърне Частейн в мъченик — измъкнат от патрулна кола от тълпата, заключен със собствените му белезници и пребит до смърт. Убийството му щеше да оправдае всичко друго, което полицията извършеше тази нощ. Без да се налага някой да го изрича, той щеше да бъде използван като разменна монета — Частейн за Елайъс. Неговата смърт — излъчвана пряко от механичните лешояди в небето — щеше да сложи край на бунта, още преди да е започнал. Но само малцина щяха да знаят, че Частейн бе всъщност човекът, който го бе подпалил.

Бош разбираше, че ще трябва да се съгласи с това. Защото Ървинг държеше в ръцете си единственото, което му беше останало и което все още го интересуваше. Работата му. Знаеше, че заместник-началникът ще го размени за мълчанието му. Знаеше също, че ще приеме сделката.

Мислите на Бош постоянно се връщаха към онзи момент в колата, когато бе заслепен от алкохола, и ръцете на тълпата се протягаха към него. Въпреки ужаса, беше го изпълнило ведро спокойствие и сега съзнаваше, че почти копнее за онзи миг. Защото тогава душата му беше намерила покой. В онзи момент беше открил истината. Някак знаеше, че ще се спаси, че добрият е недосегаем за падналите.

Замисли се за Частейн и последния му вой, толкова ужасяващ, като че ли в него нямаше нищо човешко. Воят на падналите ангели, летящи към ада. Вой, който знаеше, че никога няма да забрави.