Майкл Коннелли - Хари

Бош кимна. Разбираше какво иска да каже капитанът. „Съгласявай се, за да се съгласяват с теб.“

— На мен ми пука — отвърна той.

— Това достатъчно основателна причина ли е?

— Ами Частейн?

На светлината на цигарата Бош видя, че на лицето на Гаруд плъзва лека усмивка.

— Мисля, че Частейн заслужава да бъде наказан. Някой ден и това ще стане.

Тези думи съдържаха друго послание. Хари си помисли, че разбира и него.

— Ами Франки Шиън? Ами неговата репутация?

— Да — кимна Гаруд. — Франки Шиън беше от моите хора… но сега е мъртъв и семейството му вече не живее тук.

Бош не каза нищо, но отговорът не го задоволи. Шиън беше негов приятел и партньор. Опозоряването му засягаше и самия него.

— Знаеш ли какво ме безпокои? — попита капитанът. — И може би ще си в състояние да ми помогнеш. Нали с Шиън някога бяхте партньори?

— Какво ви безпокои?

— Онзи пистолет, който Шиън е използвал. Не е твой, нали? Зная, че са те питали за това.

— Не, не е мой. На път за вкъщи минахме през тях. За да си вземе някои неща. Трябва да го е взел тогава. Момчетата от ФБР сигурно са го пропуснали, когато са претърсвали къщата му.

Гаруд кимна.

— Чух, че ти си съобщил на жена му. Пита ли я за пистолета?

— Да. Каза, че не знае нищо, но това не…

— Няма сериен номер — прекъсна го капитанът. — Всеки знае какво означава това.

— Да.

— И точно това ме безпокои. Познавах Шиън от много години. Отдавна работеше при мен. Никога не съм си мислил, че е от хората, които биха използвали незаконно оръжие… Питах неколцина от другите момчета — особено онези, които са му били партньори, след като ти се премести в Холивуд. Не са чували нищо. Ами ти, Хари? Ти най-дълго си работил с него. Някога носил ли е друг пистолет, освен служебния?

И тогава Бош разбра. Все едно, че го бяха ударили в гърдите. Не знаеше Франк Шиън да е носил незаконен пистолет по време на работа. Беше прекалено честен за това. А в такъв случай нямаше логика да крие незаконно оръжие у дома си. До този момент очевидният отговор му беше убягвал.

Спомни си, когато седеше в автомобила си пред къщата на Шиън. Фаровете, които бе видял в огледалото. Частейн. Беше ги проследил. За Частейн живият Шиън представляваше единствената опасност да бъде разкрит.

Замисли се за думите на съседката, че от къщата му било стреляно три-четири пъти. Вече не можеше да става въпрос за самоубийство на пияно ченге. Това беше добре пресметнато убийство.

— Скапаняк — промълви Бош.

Гаруд кимна. Беше успял да го изведе до края на пътя, където самият той очевидно вече се намираше.

— Сега разбираш ли как можем да проверим? Бош се опита да събере мислите си. Накрая кимна.

— Да.

— Добре. Ще телефонирам. Ще наредя на дежурния долу да ти даде да погледнеш книгата. Никакви въпроси. Така ще си сигурен.

Хари кимна. После отвори вратата. Без да каже нищо повече, излезе навън и закрачи към автомобила си. Накрая се затича. Не знаеше защо. Нямаше закъде да бърза. Вече не валеше. Просто знаеше, че трябва да направи нещо, за да не закрещи.

Пред центъра „Паркър“ имаше бдение със свещи и погребална процесия. Тълпата разнасяше насам-натам по площада два картонени ковчега — единият с надпис „СПРАВЕДЛИВОСТ“, а вторият с „НАДЕЖДА“. Други носеха лозунги, на които пишеше „СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ХОРАТА ОТ ВСИЧКИ РАСИ“ и „СПРАВЕДЛИВОСТ САМО ЗА НЯКОИ НЕ Е СПРАВЕДЛИВОСТ“. Отгоре кръжеше новинарски хеликоптер и Бош забеляза на земята поне шест телевизионни екипа. Наближаваше единадесет и всички те бяха готови да предават на живо репортажи от мястото на протестите.

Пред входа имаше редица от униформени ченгета с каски, които трябваше да защитават полицейското управление, ако напрежението ескалираше и мирната демонстрация прераснеше в бунт. През 1992 година се беше случило точно това и хората се бяха втурнали към центъра, опустошавайки всичко по пътя си. Бош побърза да влезе във фоайето, след като високо вдигна служебната си карта.

Мина покрай регистратурата, на която имаше четири ченгета също с каски, и се спусна по стълбището в мазето. После тръгна по коридора към склада за веществени доказателства. Когато влизаше вътре, осъзна, че не е срещнал жива душа. Складът изглеждаше пуст. Според плана за извънредни ситуации, всички трябваше да са навън.

Бош погледна през прозореца с решетки, но не разпозна дежурния. Беше възрастен полицай с бели мустаци и лице, осеяно със спукани капиляри. Той се изправи и се приближи.