Майкл Коннелли - Хари

Телефонът на Бош иззвъня. Той изключи радиото.

— Бош.

— Тук е Частейн, какво искаш?

Хари чу гласове и пропукване на радиостанция. Частейн не си бе вкъщи.

— Къде си? Трябва да поговорим.

— Не тази нощ. Дежурен съм, Работим по дванадесет часа, забрави ли?

— Къде си?

— В прекрасния Южен Лос Анджелес.

— Първа смяна ли си? Мислех, че всички детективи са втора смяна.

— Всички, освен вътрешния отдел. Слушай, Бош, нямам нищо против да си говорим за графика, но…

— Къде си? Ще дойда при теб.

Бош запали двигателя.

— В участъка на седемдесет и седма улица.

— Идвам. Чакай ме отпред след петнадесет минути.

— Няма да стане. Нямам време. В момента правим арести, чувам, че водят десетина от хулиганите, които преди малко подпалиха пожарната кола. Момчетата се опитват да угасят пожар в собствения им квартал, а тези зверове им се нахвърлят. Казвам ти, направо не е за вярване.

— Никога не е за вярване. Чакай ме отпред след петнадесет минути, Частейн.

— Ти изобщо не ме слушаш, Бош. Тук ще настане истински ад. Нямам време за приказки. Трябва да пратя тези хора в затвора. Искаш да чакам отпред на улицата като жива мишена, така ли? За какво се отнася, Бош?

— За Франк Шиън.

— И какво за него?

— След петнадесет минути. Чакай ме там, Частейн, иначе ще те открия. И няма да ти хареса.

Частейн понечи отново да възрази, но Бош изключи телефона.

Трябваха му двадесет и пет минути, за да стигне до участъка на Седемдесет и седма улица. Забави се, защото магистрала 110 беше затворена и в двете посоки от калифорнийския магистрален патрул. Пътят водеше от центъра към района на Саут Бей и минаваше точно през Южен Лос Анджелес. По време на предишните бунтове снайперисти бяха стреляли от пешеходните надлези по минаващите отдолу автомобили. Патрулът не искаше да рискува и съветваше шофьорите да заобикалят по магистралата за Санта Моника към тази за Сан Диего и после на юг. Пътят беше два пъти по-дълъг, но по-безопасен.

Почти всички улици пустееха и Бош не спря на нито един светофар. Все едно, че шофираше през град на призраци. Знаеше, че има горещи точки на грабежи и палежи, но не му се наложи да минава през тях. Замисли се за представяната от медиите картина в сравнение с онова, което виждаше. Повечето жители на града се бяха заключили по домовете си и очакваха бурята да премине. Те бяха примерни граждани — гледаха кадрите по телевизията и се чудеха дали наистина гори техният град.

Когато най-после пристигна, пред участъка на Седемдесет и седма също беше необичайно пусто. Пред входа като предпазна мярка беше паркиран автобус на полицейската академия. Но нямаше нито демонстранти, нито ченгета. Когато Бош спря до тротоара, Частейн се появи откъм задната част на автобуса и се приближи. Носеше униформа и пистолетът му беше в кобур на хълбока. Той застана до левия прозорец и Бош го спусна.

— Къде се забави, Бош, нали каза петнаде…

— Зная какво съм казал. Влизай.

— Не, Бош. Никъде няма да ходя с теб, докато не ми кажеш какво правиш тук. Не забравяй, че съм дежурен.

— Искам да си поговорим за Шиън и за резултатите от балистичната експертиза. За случая „Уилбърт Добс“.

Той забеляза, че Частейн леко отстъпва назад. Споменаването на Добс го беше сварило неподготвен. Бош видя, че под значката си детективът от вътрешния отдел носи лентичка за точна стрелба.

— Не зная за какво говориш, но случаят с Шиън е приключен. Той е мъртъв, Елайъс е мъртъв. Всички са мъртви. И толкова. Сега трябва да се оправяме с това-градът пак се готви да се превърне в ад.

— И кой е виновен?

Частейн внимателно го изгледа, опитвайки се да прочете мислите му.

— Говориш глупости, Бош. Трябва да поспиш. Всички трябва да поспим.

Бош отвори вратата и излезе навън. Частейн отстъпи още една крачка назад и леко повдигна дясната си ръка, докато не опря палец на колана до кобура си. Войната имаше неписани правила. И това бе едно от тях. Сега Бош беше в смъртна опасност. И го разбираше. Беше готов.

Той се завъртя и затвори вратата на автомобила си. Докато Частейн неволно проследяваше с поглед това движение, Бош бързо пъхна ръка под сакото си и извади пистолета от кобура си. После го насочи към другия детектив, преди Частейн да успее да помръдне.

— Добре, нека е както ти искаш. Сложи си ръцете върху покрива на колата.

— Какво, по дяволите…

— СЛОЖИ СИ РЪЦЕТЕ ВЪРХУ ПОКРИВА НА КОЛАТА!

Частейн вдигна ръце.

— Добре, добре… Спокойно, Бош, спокойно.