Майкл Коннелли - Хари

Частейн не отговори. Бош стигна до поредното кръстовище, намали скоростта и погледна наляво. В далечината се виждаше Нормънди. Нямаше барикади и сини светлини. Той зави и се насочи нататък.

— Имал си късмет — продължи Хари. — Случаят „Добс“. Точно каквото ти е трябвало. Попаднал си на заплахата на Шиън в онези папки и си открил върху кого да хвърлиш вината. Малко проучване по случая, малко маневриране тук-там и си стигнал до аутопсията. Така куршумите са се озовали при теб и само е трябвало да ги подмениш. Разбира се, те са били обозначени по различен начин, но това е щяло да се разбере само, ако е имало процес срещу Шиън.

— Млъкни, Бош! Не искам да слушам повече. Не…

— Не ми пука какво искаш! Ще ти се наложи да ме изслушаш, скапаняко. Говори ти Франки Шиън от гроба. Разбираш ли? Трябвало е да хвърлиш вината върху него, но е нямало да се получи, ако изправеха Шиън пред съда. Защото, когато дойде ред на патолога да даде показания, той щеше да каже: „Чакайте малко, момчета, аз не съм поставял тези обозначения по куршумите. Някой ги е подменил.“ Така че не си имал друг избор. Трябвало е да убиеш и Шиън. Снощи си ни проследил. Видях фаровете на колата ти. Проследил си ни и после си очистил Франки Шиън. Направил си го така, че да прилича на самоубийство на пиян човек — много бири, много изстрели. Но аз зная какво си направил. Стрелял си веднъж в него, после си му пъхнал пистолета в ръката и си стрелял още няколко пъти. Нагласил си всичко, Частейн. Но сега се провали.

Усещаше, че гневът го изпълва. Той вдигна ръка и завъртя огледалото така, че да не му се налага да гледа лицето на Частейн. Вече излизаше на Нормънди. Кръстовището беше чисто.

— Зная всичко — каза Бош. — Зная го. Имам само един въпрос. Защо през всичките тези години си снасял информация на Елайъс? Плащаше ли ти? Или просто толкова много си мразил ченгетата, че си бил готов да правиш всичко, за да ги прецакваш?

Не получи отговор. На стопа Хари погледна наляво и отново видя сините светлини и пламъците. Бяха заобиколили блокирания район. Барикадите започваха от следващата пряка и той остана за миг с крак върху спирачките. Зад преградите се виждаше верига от полицейски автомобили. На ъгъла имаше малък магазин за алкохол с разбити прозорци, от касите на които продължаваха да висят назъбени парчета стъкло. Тротоарът навън беше покрит с натрошени бутилки и други боклуци, оставени от грабителите.

— Виждаш ли онова там, Частейн? Ти…

— Бош, ти…

— … го направи. Всичко това…

— … не се отдалечи достатъчно!

— … е по твоя вина.

Доловил страха в гласа на Частейн, Бош се завъртя надясно. В този момент предното стъкло се разби и на седалката падна парче бетон. Сред сипещия се дъжд от стъкла той видя хората, които се приближаваха към автомобила. Млади мъже с мрачни, разярени лица, слели се с обезумялата тълпа. Във въздуха към колата полетя бутилка. Виждаше я толкова ясно, че можеше да прочете надписа на етикета.

Шишето влетя през отвора отпред и се разби върху волана, пращайки стъкла и течност в лицето и очите на Бош. Той инстинктивно вдигна ръце, за да се скрие, но прекалено късно. Очите му залютяха от алкохола. Чу, че Частейн крещи от задната седалка.

— ТРЪГВАЙ! ТРЪГВАЙ! ТРЪГВАЙ!

Още две от стъклата се разбиха. По прозореца на Бош се разнесоха удари и автомобилът започна силно да се люлее. Някой се опита да отвори вратата и около Хари отново се посипаха стъкла. Отвън се носеха яростни нечленоразделни викове. Частейн продължаваше да крещи. През разбитите прозорци се протегнаха ръце, които го дърпаха за дрехите и косата. Бош настъпи газта и завъртя волана наляво. С усилие успя леко да отвори очи, макар че изпитваше ужасна болка. Колата се понесе по пустите платна на Нормънди към полицейските барикади. Хари през цялото време държеше ръката си върху клаксона и когато стигна до преградите, прелетя през тях и едва тогава натисна спирачки. Автомобилът поднесе и спря.

Бош затвори очи и остана неподвижен. Чу стъпки и викове, но знаеше, че този път са ченгетата. Намираше се в безопасност. Той се пресегна напред и угаси двигателя. После отвори вратата. Протегнаха се приятелски ръце и се разнесоха успокоителните гласове на полицаи.

— Добре ли си, човече? Имаш ли нужда от лекар?

— Очите ми.

— Добре, почакай. Ще повикаме някого. Просто се облегни на колата.

Бош чу някой да говори по радиостанция, съобщавайки, че ранен полицай незабавно се нуждае от медицинска помощ. Никога през живота си не се беше чувствал в по-голяма безопасност. Искаше му се да благодари на всеки един от спасителите си. Кой знае защо се чувстваше едновременно спокоен и замаян — като навремето, когато се бе измъквал невредим от ада във Виетнам. Отново вдигна ръце към лицето си и се опита да отвори едното си око. Усети, че от веждите му се стича кръв.