Майкл Коннелли - Хари

— Да, зная. Не можеш да откажеш да приемеш призовка, след като ти е било съобщено, че е изпратена от съда. И той какво направи?

— Ами, отначало ме уплаши до смърт. Пъхна си ръката под сакото, все едно че се канеше да извади пистолет.

— И после?

— После като че ли замръзна на място. Предполагам, че е осъзнал какво прави. Поотпусна се, но продължаваше да не иска да приеме призовката. Каза ми да предам на Елайъс да върви на майната си. Влезе в колата си и запали двигателя. Просто пъхнах призовката под чистачката. И той потегли с нея. Нямам представа какво е станало след това. Може вятърът да я е отвял, но това няма значение.

Бош се замисли за миг, докато Васик продължаваше да разказва за трудностите при връчване на призовки. Накрая Хари го прекъсна.

— Знаете ли, че Елайъс е бил убит в петък вечерта?

— Да, господине. Естествено. Той беше наш клиент. Ние се занимавахме с всичките му случаи.

— След като беше убит, не ви ли дойде наум да се обадите в управлението и да разкажете на някого за тази история с Частейн?

— Ами, направих го — отбранително отвърна Васик. — Обадих се.

— Обадили ли сте се? На кого?

— Позвъних в центъра „Паркър“ и казах, че имам информация. Свързаха ме с някой, аз се представих и повторих, че имам информация. Той ми записа името и телефонния номер и каза, че щели да ме потърсят.

— Никой ли не ви потърси?

— Не, някой ми позвъни след около пет минути, може и по-малко да е било. Веднага. И аз му разказах.

— Кога беше това?

— В неделя сутринта. В събота цял ден се катерих по Васкес Рокс. Научих за господин Елайъс едва когато в неделя сутринта прочетох „Таймс“.

— Спомняте ли си името на полицая, на когото разказахте за случая?

— Струва ми се, че се казваше Едгар, но не зная дали това е било малкото му име или фамилията.

— Ами онзи, с когото сте разговаряли първия път? Каза ш ви името си?

— Мисля, че го спомена, но съм го забравил. Но каза, че бил агент. Значи може да е бил от ФБР.

— Помислете малко, Стив. По кое време позвънихте и кога ви потърси Едгар? Спомняте ли си?

Васик замълча за миг.

— Ами, тогава станах към десет, щото краката ужасно не боляха от катеренето. После се поизлежавах и четох вестника. Новината за убийството беше на първа страница, така че сигурно съм я прочел веднага след спорта. И после се обадих. Значи може би е било към единадесет. Там някъде. След това онзи Едгар ми позвъни много бързо.

— Благодаря, Стив.

Бош изключи телефона. Знаеше, че не е възможно Едгар да приеме обаждане в центъра „Паркър“ в единадесет часа в неделя. Двамата бяха заедно цялата сутрин и през по-голямата част от деня. И не работеха в управлението. Някой бе използвал името на партньора му. Ченге. Някой, който беше участвал в разследването.

Той потърси номера на клетъчния телефон на Линдел и го набра. Агентът незабавно отговори.

— Тук е Бош. Спомняш ли си неделя сутринта, когато се включихте в разследването? Тогава бяхте в заседателната зала и работехте по папките, нали така?

— Да.

— Кой отговаряше на телефона?

— Най-често аз. И още двама.

— Търсил ли ви е човек, който се е представил като служител, връчващ призовки?

— Звучи ми познато. Но онази сутрин се обаждаха много хора. Репортери и просто граждани, които мислеха, че имат някаква информация. Получавахме и заплахи.

— Служител на име Васик. Стив Васик. Казал е, че има информация, която може да се окаже важна.

— Нали ти казах, звучи ми познато. Защо, Бош? Мислех си, че сме приключили с този случай.

— Така е. Просто проверявам някои неща. На кого може да си предал за обаждането?

— Предавах подобен род информация на момчетата от вътрешния отдел, за да им намирам работа. В конкретния случай трябва да съм казал на Частейн. Той ръководеше групата им. Може да е поел разговора или да го е предал на някой от другите. Виждаш ли, Ървинг ни беше дал някакви скапани телефони. Не можехме да прехвърляме разговорите един на друг и исках главната линия да е свободна. Така че просто записвахме номерата и ги давахме на някого.

— Добре, благодаря. Приятна вечер.

— Хей, какво…

Бош прекъсна връзката, преди да му се наложи да отговаря на каквито и да било въпроси. После се замисли за информацията на Линдел. Имаше голяма вероятност съобщението на Васик да е било предадено на самия Частейн, който да е телефонирал на служителя от собствения си кабинет и да се е представил като Едгар.

Трябваше да позвъни на още един човек. Той отвори бележника си и откри номера, който не беше използвал от много години. Телефонира в дома на капитан Джон Гаруд, шеф на отдел „Грабежи и убийства“. Знаеше, че е късно, но се съмняваше, че тази вечер в Лос Анджелес някой може да спи спокойно. Спомни си какво му бе казала Киз — че Гаруд й приличал на Борис Карлов и че излизал навън само нощем.