Майкл Коннелли - Хари

Хари прочете името на фирмата-куриер, която връчваше призовките, и набра номера на бюро справки. Беше късно, но и призовките обикновено се връчваха в необичайни часове, а не между девет и пет. Отговори му мъж и той помоли да го свържат със Стив Васик, името, посочено в призовката на Частейн.

— Тази вечер не е на работа. Вкъщи си е.

Бош се представи и обясни, че води следствие и се налага незабавно да разговаря с Васик. Мъжът не искаше да му даде телефонния номер на служителя, но се съгласи да вземе неговия и да предаде съобщението.

След като затвори, Хари се изправи и започна да се разхожда из къщата. Не беше сигурен какво е открил, но изпитваше онази възбуда, която често го изпълваше точно преди да открие нещо важно. Разчиташе на инстинкта си и той му подсказваше, че е близо до отговора на загадката.

Телефонът иззвъня и той се втурна към дивана.

— Господин Васик?

— Аз съм, Хари.

— Елинор. Хей, как си? Добре ли си?

— Аз съм добре. Но ти си в град, който се готви да пламне. Гледах новините.

— Да. Изглежда зле.

— Съжалявам, че се е получило така, Хари. Разказвал си ми за Шиън. Зная, че сте били близки.

Очевидно не знаеше, че Шиън се е самоубил в собствения им дом. Реши да не й казва нищо. Освен това не искаше да задържа линията.

— Къде си, Елинор?

— Върнах се във Вегас. — Тя тъжно се засмя. — Колата едва издържа до тук.

— Във „Фламинго“ ли си?

— Не… На друго място.

Не искаше да му каже и това го нарани.

— Имаш ли някакъв номер, на който да те потърся?

— Не съм сигурна колко време ще остана тук. Просто исках да те чуя и да се уверя, че си добре.

— Аз ли? Не се безпокой за мен. Добре ли си, Елинор?

— Да.

Бош вече не мислеше за Васик.

— Имаш ли нужда от нещо? Какво ще правиш с колата?

— Всичко е наред. След като вече съм тук, колата не ме интересува.

Последва продължително мълчание. Чуваха се електронните звуци, които веднъж някой бе нарекъл „дигитални мехурчета“.

— Е — накрая каза той, — искаш ли да поговорим за това?

— Струва ми се, че моментът не е подходящ. Нека няколко дни да обмисля нещата, после ще приказваме. Ще ти позвъня, Хари. Пази се!

— Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

— Добре, Елинор. Ще чакам.

— Дочуване, Хари.

Тя затвори, преди да успее да й отговори. Бош дълго остана прав до дивана, замислен за нея и за онова, което се бе случило между тях.

Телефонът иззвъня в ръката му.

— Да?

— Детектив Бош? Предадоха ми да ви телефонирам.

— Господин Васик?

— Да. От „Трипъл Ей Просес“. Шефът ми Шели каза, че сте…

— Да, търсих ви.

Бош седна на дивана и постави бележник в скута си. После извади от джоба си химикалка и написа най-отгоре на страницата името на Васик. Ако съдеше по гласа, служителят беше млад. В говора му имаше нещо от Средния запад.

— Колко сте годишен, Стив?

— На двадесет и пет.

— Отдавна ли работите в „Трипъл Ей“?

— От няколко месеца.

— Добре, миналата седмица, в четвъртък сте връчили призовка на детектив от лосанджелеското полицейско управление на име Джон Частейн, спомняте ли си?

— Естествено. Не искаше да я приеме. На повечето ченгета, с които съм си имал работа, не им пука. Свикнали са.

— Ясно. Точно за това исках да ви питам. Какво точно имате предвид, когато казвате, че не е искал да приеме призовката?

— Ами, първия път, когато се опитах да му я връча, той отказа и си отиде. После, когато…

— Почакайте малко. Кога е бил първият път?

— В четвъртък сутринта. Влязох във фоайето на центъра „Паркър“ и накарах ченгето на регистратурата да го повика. Не обясних за какво се отнася. В призовката пишеше, че е от вътрешния отдел, затова просто казах, че му нося нещо, което му трябва. Той слезе долу и когато се представих, просто се върна обратно в асансьора.

— С други думи, изглежда е знаел, че му носите призовка и дори за кой случай се отнася, така ли?

— Да. Точно така.

Бош се замисли за онова, което беше прочел в последния бележник на Елайъс. За източника на адвоката с кодово име „Паркър“.

— Добре, а после?

— Ами, после отидох да си върша друга работа. Върнах се към три и половина и започнах да наблюдавам паркинга пред центъра „Паркър“. Видях го да излиза, промъкнах се между колите и изскочих пред него точно когато отваряше вратата на автомобила си. Казах си цялата реч, съобщих му, че е призован за свидетел, посочих номера на делото и всичко останало. Той пак не искаше да вземе призовката, но вече нямаше значение, защото според калифорнийските закони само трябва…