Майкл Коннелли - Хари

Бош се прибра вкъщи, за да гледа събитията по телевизията. Междувременно постави пишещата си машина върху масата и се зае да довърши окончателния доклад за следствието. Знаеше, че може да остави Райдър да свърши работата с лаптопа си и това щеше да отнеме много по-малко време, но искаше лично да напише резюмето по случая. Беше решил да изложи цялата истина — всичко, без да прикрива когото и да е, нито семейство Кинкейд, нито самия себе си. Щеше да предаде доклада на Ървинг и ако заместник-началникът поискаше да го преправи, редактира или дори само да го съкрати, това си беше негова работа.

Когато прекъснаха репортажите за спорадични безредици и насилие по улиците, за да обобщят събитията от деня, Хари престана да пише и погледна към телевизора. Показаха няколко кадъра от пресконференцията-видя се да стои до стената зад началника на полицията. Лицето му издаваше, че всичко казано е лъжа. После преминаха към пресконференцията на Карла Ентренкин във фоайето на Брадбъри. Тя съобщи, че незабавно подава оставка като главен инспектор и че след като се е посъветвала с вдовицата на Хауард Елайъс, решила да поеме практиката на убития адвокат.

— Смятам, че в тази нова роля ще мога да оказвам по-силно въздействие за реформирането на полицейското управление в този град и за изкореняването на бурените в него — каза Ентренкин. — Работата на Хауард Елайъс Ще е чест и предизвикателство за мен.

Когато репортерите я попитаха за случая „Черния войн“, Карла Ентренкин отговори, че имала намерение Да го продължи колкото е възможно по-скоро. На следващата сутрин щяла да поиска от съдията да прехвърли началото на процеса за следващия понеделник. Дотогава тя щяла да се е запознала с подробностите и стратегията на Хауард Елайъс, която смятала да следва. Когато един от журналистите отбеляза, че в светлината на последните събития градските власти най-вероятно ще направят всичко възможно, за да постигнат извънсъдебно споразумение, Ентренкин погледна право към камерата и отвърна:

— Също като Хауард, и аз няма да се съглася на споразумение. Случаят заслужава да бъде изцяло разкрит пред обществеността. Процес ще има.

„Страхотно — помисли си Бош, когато репортажът свърши. — Няма да вали вечно. Ако сега успеем да избегнем масов бунт, следващата седмица Карла със сигурност ще вдигне града на крак.“

Предаването продължи с реакцията на лидерите на малцинствата към събитията и изявленията на началника на полицията. Когато видя, че на екрана се появява преподобният Престън Тъгинс, Бош взе дистанционното управление и започна да превключва каналите. Две други програми предаваха мирни бдения със свещи, по трета говореше градският съветник Ройъл Спаркс. Накрая попадна на заснети от хеликоптер кадри, показващи кръстовището на Флоурънс и Нормънди. Същото място, на което бяха избухнали бунтовете през 1992 година, сега беше пълно с хора. Демонстрацията — ако можеше да се нарече така — беше мирна, но Бош знаеше, че е само въпрос на време. Дъждът и гаснещият ден нямаше да сдържат гнева. Спомни си онова, което в събота вечер му бе казала Карла Ентренкин — че гневът и насилието запълват празнотата, оставена след загубата на надеждата. Замисли се за празнотата в самия него и се зачуди с какво ли ще може да я запълни.

Той намали звука и продължи да пише доклада си. Когато свърши, извади листа от машината и го прибра в папка. На следващата сутрин щеше да го предаде. След края на следствието той и партньорите му преминаваха на дванадесетчасов работен ден като всички останали в управлението. В шест часа сутринта трябваше да се явят униформени в командния център. Щяха да прекарат най-малко следващите няколко дни на улицата, обикаляйки районите си в групи от по два автомобила с по четири ченгета във всеки.

Реши да отиде при гардероба и да провери състоянието на униформата си. Не я беше носил от пет години — от земетресението, когато управлението за последен път обяви извънредно положение. Докато я вадеше от найлоновия калъф, телефонът иззвъня и Бош побърза да отговори с надеждата, че може би го търси Елинор, за да му каже, че е добре. Той вдигна слушалката и седна на леглото. Не бе Елинор. Обаждаше се Карла Ентренкин.

— Папките ми са при вас — каза тя.

— Моля?

— Папките. За „Черния войн“. Сега аз поемам случая. Трябват ми папките.

— А, ясно. Да, току-що чух по телевизията.

Последва мълчание, което накара Бош да се почувства неловко. Харесваше му нещо в тази жена, макар да му се струваше, че каузата й е утопична.