Майкл Коннелли - Хари

Докато жената говореше, Бош я наблюдаваше. Очите й се местеха от масата към прозореца и после към сключените пред нея ръце. Не гледаше към него. Хари беше анализирал реакциите на хора по време на разговори и разпити през по-голямата част от съзнателния си живот и в този момент разбираше, че тя е изпратила на Елайъс анонимното писмо. Просто не можеше да проумее защо. Отново вдигна поглед към Рихтер и видя, че той също внимателно я наблюдава. Бош се зачуди дали е разбрал. Реши да продължи.

— Престъплението е било извършено в онази къща. В Брентуд. Кой е собственикът й сега?

— Все още е наша — отвърна Сам Кинкейд. — Не бяхме сигурни какво да правим с нея. Искахме да се избавим и никога повече да не си спомняме за нея, но в същото време… Там бяхме живели със Стейси…

— Разбирам. Бих искал…

Пейджърът на Бош сигнализира. Той го изключи и продължи:

— Бих искал да хвърля един поглед на нейната стая. Утре, ако е възможно. Дотогава ще имаме заповед за обиск. Зная, че сте зает човек, господин Кинкейд. Може би вие, госпожо Кинкейд, бихте могли да ми я покажете. Ако това не ви затруднява, разбира се.

Кейт Кинкейд изглеждаше така, сякаш се ужасяваше от мисълта да се върне в къщата в Брентуд. Но въпреки това, охотно кимна с глава.

— Господин Рихтер ще я закара — каза Сам Кинкейд. — Можете да разгледате къщата. Няма нужда от заповед за обиск. Разрешаваме ви. Няма какво да крием.

— Не намеквам за такова нещо, господине. Заповедта за обиск е необходима, за да не се появят по-късно каквито и да е съмнения. Това е по-скоро предпазна мярка за самите нас. Ако в къщата се открие нещо ново и ни отведе при истинския убиец, не трябва да му даваме възможност да оспори доказателствата на каквото и да е юридическо основание.

— Разбирам.

— Благодарни сме ви, че ни предлагате помощта на господин Рихтер, но няма да имаме нужда от нея. — Бош погледна към Кейт Кинкейд. — Предпочитам да дойдете сама, госпожо Кинкейд. По кое време ще ви е удобно?

Докато тя мислеше, Хари погледна надолу към пейджъра си. Търсеха го по една от линиите в отдел „Убийства“. Но към номера бяха прибавени цифрите 911. Можеше да е само Киз Райдър и кодът означаваше „Позвъни незабавно“.

— Хм, извинете ме — каза Бош. — Изглежда е нещо важно. Може ли да се обадя от тук? В автомобила имам клетъчен телефон, но сред тези хълмове не съм сигурен, че ще успея да се свържа…

— Разбира се — отвърна Сам Кинкейд. — Използвайте кабинета ми. Върнете се в антрето и вървете наляво. Втората врата отляво. Там няма да ви пречи никой. Ние ще ви почакаме тук заедно с детектив Едуардс.

Бош се изправи.

— Детектив Едгар — поправи го Джери.

— Извинете ме. Детектив Едгар.

Докато вървеше към антрето, отново се разнесе пиука-не. Този път беше за Едгар. Очевидно Райдър му пращаше същото съобщение. Едгар погледна надолу към пейджъра си и после към семейство Кинкейд.

— Най-добре да отида с детектив Бош.

— Като че ли става нещо сериозно — каза Сам Кинкейд. — Надявам се, че не е бунт.

— И аз — отвърна Едгар.

Домашният кабинет на Кинкейд можеше да побере цялото холивудско детективско бюро. Представляваше огромна стая с висок таван и библиотечни шкафове, покриващи две цели стени. По средата имаше писалище, в сравнение с което това на Хауард Елайъс изглеждаше направо малко.

Бош го заобиколи и вдигна телефонната слушалка. Едгар влезе в кабинета зад него.

— Киз ли те търси? — попита Хари.

— Да. Случило се е нещо.

Бош набра номера и зачака. Забеляза, че на писалището има снимка в златна рамка, представяща Кинкейд, прегърнал Стейси в скута си. Момиченцето наистина беше красиво. Спомни си какво му бе казал Франки Шиън-че детето приличало на ангелче, дори в смъртта си. Бош извърна поглед и видя компютъра, поставен върху страничната маса. Скринсейвърът показваше различни автомобили, които се носеха насам-натам по екрана. Едгар също го забеляза.

— Царят на колите — прошепна Джери. — По-скоро царят на смога.

Райдър отговори още на първото иззвъняване.

— Тук е Бош.

— Хари, разговаря ли вече със семейство Кинкейд?

— В момента сме при тях. Какво става…

— Съобщи ли им правата?

Бош замълча за миг. После заговори съвсем тихо:

— Да им съобщя правата ли? Не. Защо, Киз?

— Хари, веднага се върнете в участъка.

Никога не бе чувал Райдър да приказва с толкова сериозен глас. Той погледна към Едгар, който само повдигна вежди. Нямаше представа за какво става дума.