Майкл Коннелли - Хари

— Но знаете ли какво? — усмихнато продължи Сам Кинкейд. — Нямам нищо против да гледам смога. Семейството ми от три поколения продава автомобили в този град. От 1925. Това са много години и много коли. Смогът ми напомня за тях.

Думите му звучаха като отрепетирани, сякаш ги използваше винаги, когато имаше гости. Той се приближи и протегна ръка.

— Сам Кинкейд. И жена ми Кейт.

Бош се ръкува и представи себе си и Едгар. Начинът, по който Кинкейд изгледа Едгар, преди да се ръкува с него, накара Хари да си помисли, че партньорът му навярно е първият чернокож, стъпил в тази дневна — без да се броят прислужниците.

Бош погледна към мъжа, който продължаваше да стои на прага. Кинкейд го забеляза и го представи.

— Това е Д. Ч. Рихтер, началникът на охраната ми. Помолих го да дойде с нас, ако нямате нищо против.

Бош се озадачи, но не възрази. Той кимна и Рихтер му отвърна. Беше приблизително на негова възраст, висок и слаб. Късата му посивяваща коса лъщеше от гел. Носеше и малка златна обеца на лявото ухо.

— С какво можем да ви помогнем, господа? — попита Кинкейд. — Трябва да кажа, че съм изненадан от посещението ви. Предполагам, че при при тези обстоятелства вие двамата би трябвало да сте някъде навън и да се опитвате да усмирите зверовете.

Последва неловко мълчание. Кейт Кинкейд гледаше надолу към килима.

— Разследваме убийството на Хауард Елайъс — отвърна Едгар. — И на дъщеря ви.

— На дъщеря ми ли? Не разбирам какво искате да кажете.

— Защо не седнем, господин Кинкейд? — предложи Бош.

— Естествено.

Кинкейд ги отведе до един от трите мебелирани кътове. Два дивана гледаха един срещу друг от двете страни на стъклена масичка. До тях имаше камина, в която Бош почти можеше да влезе. Семейство Кинкейд седнаха на единия диван, а Хари и Едгар на другия. Рихтер остана прав, настрани, малко зад дивана на Кинкейд.

— Ще ви обясня — каза Бош. — Тук сме, за да ви съобщим, че продължаваме следствието за убийството на Стейси. Налага се.

Мъжът и жената ги изгледаха изумено. Хари продължи:

— В хода на следствието за убийството на Хауард Елайъс открихме информация, която според нас оневинява Майкъл Харис. Ние…

— Невъзможно! — възкликна Сам Кинкейд. — Харис е убиецът. Неговите отпечатъци бяха открити в къщата ни, в старата ни къща. Да не искате да ми кажете, че според лосанджелеското полицейско управление собствените му хора са подхвърлили тези улики?

— Не, господине. Искам да ви кажа, че сега разполагаме с убедително обяснение за тези улики.

— Е, нямам търпение да го чуя.

Бош извади от джоба на сакото си два сгънати листа хартия и ги разтвори. Единият бе фотокопие на откритата от Пелфри квитанция, а другият на работният картон на Харис.

— Госпожо Кинкейд, вие шофирате бяло волво с регистрационен номер едно-Б-Х-шест-шест-осем, нали така?

— Не, няма такова нещо — отвърна вместо нея Рихтер. Бош го погледна за миг, после отново се върна към жената.

— Вие ли шофирахте този автомобил миналото лято?

— Беше бяло волво, да — потвърди тя, — но не си спомням номера му.

— Семейството ми притежава единадесет магазина за автомобили и части от още шест в окръга — каза съпругът й. — За шевролети, кадилаци, мазди — каквото поискате. Даже за поршета. Но не и за волво. И какво мислите? Тя си избра точно такава кола. Каза, че била по-безопасна за Стейси и после… Е, няма значение.

Сам Кинкейд вдигна ръка към устата си и замълча. Бош тактично изчака.

— Можете да ми се доверите за регистрационния номер. Автомобилът е бил регистриран на ваше име, госпожо Кинкейд. На дванадесети юни миналата година това волво е било измито в „Холивуд Уакс & Шайн“ на Сънсет Булевард. Човекът, който я е закарал, поискал пълно почистване, което включва обиране с прахосмукачка. Ето квитанцията.

Той се наведе напред и я остави на масата. Семейство Кинкейд я погледнаха. Рихтер надникна над раменете им.

— Някой от вас спомня ли си за случая?

— Ние не ходим сами да си мием колите — отвърна Сам Кинкейд. — И не използваме чужди автомивки. Ако искам да ми измият колата, отивам в някой от моите магазини. Не се налага да плащам за…

— Аз си спомням — прекъсна го съпругата му. — Тогава водих Стейси на кино в „Ел Капитан“. До мястото, където паркирахме, имаше строеж — сменяха покрива на сградата до гаража. Когато излязохме навън, по автомобила имаше нещо, което приличаше на малки петънца смола. Колата беше бяла и се забелязваха. Когато плащах за паркинга, попитах къде има автомивка.