Майкл Коннелли - Хари

— Добре.

Бош взе телефона и набра домашния си номер. Елинор отговори на третото иззвъняване. Гласът й звучеше или сънено, или тъжно.

— Елинор?

— Хари…

— Всичко наред ли е?

Той седна на бюрото си и Райдър се върна на своето.

— Добре съм… Просто…

— Кога се прибра?

— Преди малко.

— Спечели ли?

— Всъщност, не съм играла. След като снощи ми позвъни там… си тръгнах.

Бош се наведе напред и опря лакти върху бюрото, притиснал длан до челото си.

— Ами… тогава къде си била?

— В един хотел… Хари, просто се върнах да си взема някои неща. Аз…

— Елинор?

Последва продължително мълчание. Бош чу Едгар да казва, че отива за кафе в дежурната стая. Райдър отвърна, че ще иде с него, макар Хари да знаеше, че тя не пие кафе. Държеше в чекмеджето на бюрото си различни пакетчета билков чай.

— Не е справедливо, Хари — каза Елинор.

— За какво говориш?

Отново мълчание.

— Мислех си за онзи филм, който гледахме наскоро. За „Титаник“.

— Спомням си го.

— И за момичето. Тя се влюби в онова момче, с което се запозна на кораба. И беше… Искам да кажа, тя толкова го обичаше. Толкова силно, че накрая не искаше да тръгне. Не се качи на спасителната лодка, за да остане с него.

— Спомням си, Елинор.

Спомняше си, че тогава тя се разплака, а той се усмихна. Не можеше да разбере как един филм е в състояние да й въздейства по такъв начин.

— Ти се разплака.

— Да. Защото всеки мечтае за такава любов. И ти заслужаваш същото, Хари. Но аз…

— Не, Елинор, ти ми даваш нещо много повече от…

— Тя скочи от спасителната лодка, Хари. — Елинор тихо и тъжно се засмя. — Предполагам, че никой не може да мечтае за повече.

— Права си. Точно затова го има само на кино. Слушай… Ти си всичко, за което съм мечтал, Елинор. Не трябва да правиш каквото и да е за мен.

— Не, трябва. Аз… Обичам те, Хари. Но не е достатъчно. Заслужаваш повече.

— Елинор, недей… Моля те. Аз…

— Ще си ида за известно време. Да помисля върху нещата.

— Ще ме изчакаш ли? Ще пристигна за петнадесет минути. Можем да поговорим за…

— Не, не! Точно затова ти позвъних. Не мога да те погледна в очите.

Бош чу, че Елинор плаче.

— Веднага идвам!

— Няма да съм тук — настоятелно отвърна тя. — Преди да ти позвъня, си пренесох нещата в колата. Знаех, че ще поискаш да дойдеш.

Бош покри очите си с ръка.

— Къде отиваш?

— Не съм сигурна.

— Ще ми се обадиш ли?

— Да.

— Добре ли си?

— Да… Ще се оправя.

— Обичам те, Елинор. Зная, че не съм ти го казвал достатъчно пъти, но…

— Шт, недей да говориш. Бош замълча.

— Обичам те, Хари, но трябва да го направя.

След дълго мълчание, по време на което сърцето му се късаше, той отвърна:

— Добре, Елинор.

Последвалата тишина бе мрачна като в ковчег. Неговият ковчег.

— Довиждане, Хари — промълви накрая тя.

И затвори. Бош свали ръка от лицето си и телефона от ухото си. Представяше си басейн с повърхност, гладка като огледало. Спомни си времето, когато му бяха съобщили, че майка му е мъртва и че е останал съвсем сам. Тогава изтича при този басейн и скочи в топлата вода, като се гмурна под спокойната повърхност. Когато стигна дъното, той закрещя, докато въздухът му свърши и гърдите го заболяха. Докато трябваше да избира между смъртта и изплуването.

Сега копнееше за онзи басейн и за топлата вода. Искаше му се да крещи, докато дробовете му не започнат да го болят.

— Всичко наред ли е?

Той вдигна поглед. Бяха Райдър и Едгар. Едгар носеше димяща чаша с кафе. Лицето на Райдър показваше, че е загрижена или дори уплашена от вида на Бош.

— Всичко е наред — отвърна той. — Добре съм.

До срещата с Пелфри оставаха час и половина. Бош каза на Едгар да шофира към „Холивуд Уакс & Шайн“ на Сънсет, недалеч от участъка. Джери спря до тротоара и двамата се загледаха към автомивката. Нямаше много работа. Повечето от мъжете в оранжеви гащеризони, които сушаха и лъскаха автомобилите за минимална надница и бакшиши, седяха наоколо с парцали на раменете и чакаха. Неколцина от тях заплашително гледаха към обозначения автомобил, сякаш обвиняваха полицията за положението.

— Предполагам, че хората не ходят да си мият колите, когато съвсем скоро могат да бъдат преобърнати или дори подпалени — каза Едгар.

Бош не отговори.

— Обзалагам се, че на всички тях им се иска да са на мястото на Майкъл Харис — продължи Джери, като зяпаше към работниците. — По дяволите, самият аз бих прекарал три дни в стаята за разпит и съм съгласен да ми спукат тъпанчето, ако ме направят милионер.