Майкл Коннелли - Хари

— Защото е знаел какво търси — отвърна Райдър. — Или поне в рамките на посочените дати.

— Какво е знаел?

Последва мълчание. Мислите на Бош се въртяха около загадката, но безрезултатно. Въпросът с регистрационните номера оставаше също толкова тайнствен, колкото и този с Мадам Реджайна. Но после ги свърза и му хрумна нещо.

— Пак стигаме до Пелфри — каза той. — Трябва да поговорим с него.

Бош се изправи.

— Джери, виж дали ще успееш да се свържеш с него по телефона. Уговори среща колкото може по-скоро. Аз ще изляза за малко.

Когато казваше на партньорите си, че ще излезе, обикновено това означаваше, че отива да пуши. Докато вървеше към задната врата, Райдър го повика.

— Недей, Хари!

Той й махна с ръка без да се обръща.

— Не се безпокой, няма.

Бош излезе на паркинга и се огледа наоколо. Знаеше, че е стигал до някои от най-успешните си заключения, докато е стоял навън и е пушел. Надяваше се и сега да измисли нещо, този път без помощта на цигарите. Погледна към сандъчето с пясък, което използваха пушачите от участъка, и видя, че оттам стърчи полуизпушен фас. По него имаше следи от червило. Реши, че все още не е чак толкова отчаян.

Замисли се за тайнствените писма. От пощенските клейма и от направените от Елайъс бележки с молив знаеше, че разполагат с последните три, но не и с първото. Смисълът на четвъртото писмо — предупреждението, което адвокатът беше носил в джоба си — бе очевиден. Благодарение на исканията за документи, на които се беше натъкнал Едгар, сега имаха представа за значението на третото писмо. Но второто — „окото хумбърт хумбърт“ — продължаваше да му се струва безсмислено.

Той погледна към стърчащата от пясъка угарка, но отново се сдържа. После си спомни, че и без това вече не носи кибрит или запалка.

Внезапно му хрумна, че другата част от загадката, която поне до този момент му се струваше безсмислена, е връзката с Мадам Реджайна — каквато и да бе тя.

Бош се завъртя и бързо се върна в участъка. Когато влезе в детективското бюро, Едгар и Райдър бяха забили носове в документите. Той веднага започна да рови из купчините папки.

— При кого е папката със снимката на Мадам Реджайна?

— При мен — отвърна Едгар.

Той му я подаде. Бош я отвори и извади разпечатката. После я приближи до едно от загадъчните писма и се опита да сравни шрифтовете. Но не успя. Не беше специалист и в текстовете нямаше очевидни странности, които да привличат вниманието.

Когато остави разпечатката на бюрото, горните и долните й краища леко се повдигнаха. Това му подсказа, че е била сгъвана, сякаш за да бъде пъхната в плик.

— Мисля, че това е първото писмо — каза той.

Бош често откриваше, че когато прави някакво логическо заключение, все едно, че отпушва задръстен канал и незабавно последват още открития. Сега се случи същото. Хари видя онова, което можеше, а навярно и би трябвало да е разбрал още от самото начало.

— Джери, позвъни на секретарката на Елайъс. Веднага! Питай я дали в офиса е имало цветен принтер. Трябваше да се сетим — аз трябваше да се сетя.

— За какво?

— Просто позвъни.

Едгар започна да търси телефонния номер на секретарката в бележника си. Райдър се изправи от мястото си, приближи се до Бош и погледна надолу към разпечатката. Сега бе настроена на неговата вълна. Разбираше какво си мисли.

— Това е било първото писмо — каза той. — Само че не е запазил плика, защото навярно е решил, че е някаква глупост.

— Че то си е така — отвърна Едгар, долепил слушалката до ухото си. — Нали бяхме там. Жената не го познаваше и нямаше представа какво търсим…

Той прекъсна изречението си по средата, когато отсреща му отговориха.

— Госпожа Куимби? Тук е детектив Едгар. Вчера идвахме при вас. Имам един кратък въпрос. Знаете ли дали в офиса е имало цветен принтер? Принтер, който да може да разпечатва разни неща от компютъра? Цветно.

Джери зачака, вперил поглед в Бош и Райдър.

— Благодаря ви, госпожо Куимби.

Той затвори.

— Не е имало цветен принтер.

Хари кимна и погледна надолу към снимката на Мадам Реджайна.

— Още вчера трябваше да се сетим за това — каза Райдър.

Бош кимна и попита Едгар дали се е свързал с Пелфри, когато пейджърът му запиука. Той го свали от колана си. На дисплея видя домашния си номер. Елинор.

— Да, разговарях с него — отвърна Едгар. — Ще ни чака по обяд в офиса си. Не споменах нищо за квитанциите или за оная Реджайна. Само му казах, че трябва да поговорим.