Майкл Коннелли - Хари

— Значи си му повярвал — отвърна Бош.

Не му бе разказал за изповедта на Франки Шиън. Едгар помълча малко, после кимна.

— Да, Хари, като че ли му вярвам.

Бош се зачуди как е бил толкова сляп, че дори да не допусне възможността за измъчване на заподозрян. Запита се какво е накарало Едгар да приеме версията на Харис, а не тази на ченгетата. Дали беше заради опита му на детектив, или защото бе чернокож? Реши, че трябва да е последното и това го потисна, защото даваше на Едгар преимущество, което завинаги щеше да е недостъпно за него.

— Ще вляза вътре да поговоря с управителя — каза Бош. — Може би ще е по-добре да останеш в колата.

— Заеби това! Няма да я докоснат.

Двамата излязоха и заключиха вратите.

Докато вървяха към автомивката, Бош се замисли за оранжевите гащеризони и се зачуди дали е съвпадение. Предполагаше, че повечето от работниците са бивши затворници или току-що са напуснали окръжния затвор — където също трябваше да носят оранжеви гащеризони.

Вътре Бош си взе чаша кафе и поиска да говори с управителя. Касиерката посочи нататък по коридора към отворена врата. По пътя към нея Едгар каза:

— Пие ми се кока-кола, но след онова, което видяхме в гардеробната на оная кучка, мисля, че повече никога няма да мога да пия.

На бюрото в малкия офис без прозорци седеше мъж, вдигнал крака върху отворено чекмедже. Той погледна към Бош и Едгар и каза:

— Да, господа полицаи, с какво мога да ви помогна?

Бош се усмихна на наблюдателността му. Знаеше, че мъжът трябва да е отчасти бизнесмен, отчасти ченге.

Повечето от работниците бяха бивши затворници. Едва ли биха могли да си намерят другаде работа. Това означаваше, че управителят е виждал достатъчно ченгета и се е научил да ги различава. Или пък ги бе видял да пристигат с обозначения автомобил.

— Работим по един случай — започна Бош. — По убийството на Хауард Елайъс.

Управителят подсвирна.

— Преди няколко седмици той е изискал ваши документи. Квитанции с регистрационни номера. Знаете ли нещо по въпроса?

Мъжът се замисли.

— Знам само, че трябваше сам да намеря всичко и да го копирам за неговия човек.

— За неговия човек ли? — попита Едгар.

— Да, вие какво си мислите, че тип като Елайъс лично ще дойде да си вземе нещата ли? Прати някого. Визитката му е някъде тук.

Той спусна крака на пода и отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше купчина визитни картички, прихванати с ластик. Управителят го свали, прегледа ги, извади една от тях и я показа на Бош.

— Пелфри ли? — попита Едгар.

Хари кимна.

— Неговият човек каза ли точно какво търсят? — попита той.

— Не зная. Трябва да питате тях. Искам да кажа, да питате Пелфри.

— Пелфри върна ли ви квитанциите?

— Не, нали бяха копия. Искам да кажа, че се върна, но не донесе обратно квитанциите.

— Тогава защо се е връщал? — попита Едгар.

— Искаше да види един от старите работни картони на Майкъл Харис. От времето, когато работеше тук.

— Кой точно? — настоятелно попита Едгар.

— Не си спомням, човече. Дадох му копие. Вървете да говорите с него. Той сигурно…

— Имаше ли съдебна заповед за работния картон? — намеси се Бош.

— Не, просто го поиска, нали разбирате? Нямаше защо да не му го дам. Но той посочи конкретната дата, а вие не я знаете. Не си я спомням. Пък и вижте, ако ви е нужна повече информация, може би не е зле да се свържете с нашия адвокат. Нямам намерение да приказвам за неща, които не…

— Оставете това — прекъсна го Бош. — Разкажете ми за Майкъл Харис.

— Какво да ви кажа? Никога не съм си имал проблеми с него. Беше си нормален, после дойдоха и казаха, че убил онова момиченце. И че правил разни неща с него. Но тогава вече не работеше тук. Може би от пет месеца.

— Знаете ли къде е бил преди това? — попита Едгар.

— Да. В „Коркоран“

„Коркоран“ беше щатски затвор край Бейкърсфийлд. Бош благодари на управителя и си тръгнаха. Той отпи няколко глътки от кафето си, но преди да се върнат при автомобила, го изхвърли в кошче за боклук.

Докато чакаше Едгар да му отключи вратата, партньорът му заобиколи откъм лявата страна. После се закова на място.

— По дяволите!

— Какво има?

— Написали са гадости на вратата.

Бош отиде при него и погледна. Върху бронята със светлосин тебешир, с какъвто в автомивката пишеха инструкции по предните стъкла на колите, бяха надраскани думите: „Да пази и да служи.“ После с големи букви бяха добавени думите: „Да убива и да осакатява.“ Бош одобрително кимна.