Майкл Коннелли - Хари

— Много оригинално.

— Хари, хайде да изритаме някой задник.

— Не, Джери, остави. Може да стане горещо и после три дни да се мъчим да угасим пожара. Като миналия път на Флорънс и Нормънди.

Едгар нацупено отключи колата и отвори вратата на Бош.

— Съвсем близо сме до участъка — каза Хари, когато влезе вътре. — Можем да се върнем и да го измием. Или пък да вземем моята кола.

— Иска ми се да го изтрия с лицето на някой от ония задници.

След като почистиха автомобила им пак им оставаше достатъчно време, за да отидат до паркинга, на който беше открит трупът на Стейси Кинкейд. Намираше се на път за центъра, където щяха да се срещнат с Пелфри.

Едгар през цялото време мълчеше. Беше приел обидата лично. Бош обаче нямаше нищо против мълчанието. Използва времето, за да помисли за Елинор. Чувстваше се виновен, защото дълбоко в себе си и въпреки любовта си към нея, знаеше, че изпитва облекчение от наближаващата промяна във връзката им, каквато и да беше тя.

— Ето го — каза Едгар.

Спряха до тротоара и разгледаха паркинга. Обхващаше около четири декара и от двете му страни имаше жилищни блокове с плакати, съобщаващи, че се дават отстъпки и заеми за закупуване на апартаменти. Сградите не изглеждаха като място, където някой би желал да живее, освен ако не е принуден. Целият квартал беше западнал и излъчваше чувство на безнадеждност.

Бош забеляза двама чернокожи старци, седнали върху щайги под евкалиптовото дърво в ъгъла на паркинга. Той отвори папката, която бе донесъл със себе си, разгледа картата, показваща местоположението на трупа и прецени, че е на по-малко от петнадесет метра от тях. После прелисти страниците и откри доклада, в който се посочваха имената на двамата свидетели, съобщили за откриването на трупа.

— Ще ида да поговоря с онези хора — каза той.

Бош излезе навън, последван от Едгар. Двамата небрежно пресякоха паркинга и се насочиха към старците. Когато приближиха, Хари видя спални чували и стар примус. До дънера на евкалипта бяха оставени две колички от супермаркет, пълни с дрехи, торби с алуминиеви консерви и всевъзможни боклуци.

— Вие ли сте Руфъс Гънди и Анди Мърсър?

— Зависи кой пита.

Бош им показа служебната си карта.

— Исках да ви задам няколко въпроса за трупа, който сте открили тук миналата година.

— Да, защо толкова се забавихте?

— Вие ли сте господин Гънди?

— Аз съм Мърсър.

Бош кимна.

— Защо толкова сме се забавили ли? Когато открихте трупа, не ви ли разпитаха детективи?

— Разпитаха ни, но не детективи. А някакво патрулно ченге с жълто около устата.

Бош кимна. Той посочи към спалните чували и примуса.

— Тук ли живеете, момчета?

— Нещо нямаме късмет. Тук сме само, докато отново си стъпим на краката.

В доклада не се споменаваше, че двамата свидетели живеят на паркинга. Пишеше, че когато са се натъкнали на трупа, просто са минавали оттук, за да търсят консервени кутии. Той се замисли за това и разбра какво се е случило.

— Тогава сте живеели тук, нали?

Никой от двамата не отговори.

— Не сте го казали на ченгетата, защото сте решили, че могат да ви изгонят.

Отново никакъв отговор.

— Затова сте скрили спалните чували и примуса и сте повикали полиция. Казали сте на онзи патрулен, че само сте минавали оттук.

— Щом си толкова умен, как така още не си станал шеф? — обади се Мърсър.

Бош се засмя.

— Защото са достатъчно умни да не ме направят шеф. Господин Мърсър, господин Гънди, сега ще ви попитам още нещо. Щом по онова време сте спели тук, сигурно щяхте да откриете трупа по-рано, ако си е стоял на паркинга, докато са търсили момиченцето, нали така?

— Най-вероятно — отвърна Гънди.

— Така че, навярно някой го е изхвърлил през нощта, преди да го намерите.

— Възможно е — каза Гънди.

— Да, сигурно — прибави Мърсър.

— Докато вие сте спели на петнадесетина метра оттам.

Този път те не изразиха гласно съгласие. Бош се приближи и приклекна, за да е на равнището на очите им.

— Кажете ми какво видяхте онази нощ.

— Нищо не сме видели — категорично отсече Гънди.

— Но чухме разни неща — каза Мърсър. — Чухме.

— Какви неща?

— Спря някаква кола — отвърна Мърсър. — Отвори се вратата, после багажникът. Чухме нещо тежко да пада на земята. После багажникът и вратата се затвориха и колата потегли.

— Изобщо ли не погледнахте? — бързо попита Едгар. Беше се приближил и стоеше приведен, опрял длани на коленете си. — На петнадесет метра от вас хвърлят труп, а вие дори не сте погледнали, така ли?