Майкл Коннелли - Хари

— Колко време е била насилвана? — накрая попита той. Тя пусна кърпичката в скута си.

— Не зная. Бяхме женени пет години преди… преди да я убие. Не зная кога е започнал.

— Вие кога разбрахте за това?

— Ако нямате нищо против, предпочитам да не отговарям на този въпрос.

Бош внимателно я погледна. Тя сведе очи. Въпросът беше доказателство за нейната вина.

— Важно е, госпожо Кинкейд.

— Веднъж тя дойде при мен. — Кейт Кинкейд извади от чантата си нова кърпичка, за да избърше бликналите отново сълзи. — Преди около година… Каза, че правел неща, които не й се стрували редни… Отначало не й повярвах. Но въпреки това го попитах. Той отрече, разбира се. И аз му повярвах. Помислих си, че на Стейси просто й е трудно да се приспособи. Нали разбирате, той й беше втори баща. Помислих си, че така изразява чувствата си.

— А после?

Тя не каза нищо. Гледаше надолу към ръцете си. После придърпа чантата в скута си и силно я стисна.

— Госпожо Кинкейд?

— После се случваха някои неща. Съвсем дребни. Тя не искаше да я оставям сама с него, но никога не ми казваше защо. Като се замисля сега, отговорът е очевиден. Но не и тогава. Веднъж Сам отиде в стаята й да й каже лека нощ и се забави. Отидох да видя какво се е случило. Вратата беше заключена.

— Почукахте ли?

Тя дълго стоя неподвижна, преди накрая да поклати глава.

— Това „не“ ли означава? Трябваше да я попита заради записа.

— Да. Не почуках.

Бош реши да я притисне. Знаеше, че майките на сексуално насилвани жертви често не забелязват очевидното, нито пък предприемат необходимите мерки, за да спасят дъщерите си от опасност. Сега Кейт Кинкейд преживяваше свой собствен ад, в който решението й да предаде съпруга си — а и самата себе си — на публично опозоряване и съдебно преследване, винаги щеше да изглежда прекалено закъсняло. Тя беше права. Вече не можеше да й помогне адвокат. Никой адвокат.

— Госпожо Кинкейд, кога започнахте да подозирате, че съпругът ви е замесен в убийството на дъщеря ви?

— По време на процеса срещу Майкъл Харис. Виждате ли, аз вярвах, че го е извършил той — искам да кажа Харис. Просто не вярвах, че полицията е способна да подхвърли отпечатъците. Дори прокурорът ме увери, че това е малко вероятно. Затова бях убедена, че е Харис. Исках да вярвам. Но после, по време на процеса един от детективите, мисля, че беше Франк Шиън, каза, че арестували Майкъл Харис на работното му място.

— В автомивката.

— Точно така. Той съобщи адреса и името на фирмата. И тогава разбрах. Спомних си, че заедно със Стейси бяхме ходили в същата автомивка. Спомних си, че учебниците й бяха в колата. Казах на мъжа си и настоях да съобщим на Джим Камп — прокурора. Но Сам ме разубеди. Полицията била сигурна, че убиецът е Майкъл Харис. Той също бил убеден. Каза, че ако съм повдигнела въпроса, защитата щяла да научи и да се възползва от информацията, за да измъкне Харис. Също като с О. Джей, и в случая, истината нямала никакво значение. Каза, че сме щели да загубим делото. Напомни ми, че откриха Стейси близо до апартамента на Харис… Каза, че сигурно я е видял заедно с мен в автомивката и е започнал да ни преследва — да преследва нея. Успя да ме Убеди… и аз се поддадох. Все още бях сигурна, че е Харис. Направих каквото искаше съпругът ми.

— Но Харис не беше осъден.

— Да.

Бош изчака малко, защото смяташе, че преди следващия въпрос й е нужна почивка.

— Какво се промени, госпожо Кинкейд? — накрая попита той. — Какво ви накара да пратите онези писма на Хауард Елайъс?

— Подозренията ми изобщо не престанаха. После един ден, беше преди няколко месеца, послушах разговор между съпруга ми и неговия… неговия приятел.

Тя изрече последната дума така, сякаш е най-ужасното нещо, което може да се каже за някого.

— С Рихтер ли?

— Да. Мислеха, че не съм си вкъщи. Трябваше да съм с приятелките си на обяд в клуба. „Маунтънгейт“. Само че престанах да ходя на обеди, след като Стейси… Е, нали разбирате, обедите и изобщо тези неща престанаха да ме интересуват. Затова казвах на Сам, че отивам в клуба, но всъщност ходех при Стейси. На гробището…

— Ясно. Разбирам.

— Не, мисля, че не можете да разберете, детектив Бош.

Той кимна.

— Съжалявам. Навярно сте права. Продължавайте, госпожо Кинкейд.

— Тогава валеше. Също като днес, силен и тъжен дъжд. Затова останах при нея само няколко минути. Прибрах се вкъщи рано. Предполагам, че не са ме чули да влизам заради дъжда. Но аз ги чух. Разговаряха в кабинета… Аз ги подозирах, затова се приближих до вратата. Безшумно. Застанах там и ги подслушах.