Майкл Коннелли - Хари

— Съжалявам, Марги. Ужасно съжалявам. Може би е по-добре да влезем вътре.

Тя стоически прие новината. Бош й разказа подробностите и Марги Шиън му направи кафе, за да не заспи по обратния път. Поведение, типично за полицейска съпруга. Докато бяха в кухнята, Хари се облегна на плота.

— Той ти е телефонирал тази вечер? — каза Бош.

— Да.

— Как ти се стори?

— Зле. Разказа ми какво са направили с него. Звучеше толкова… Като предаден. Това ли е точната дума? Искам да кажа, че го бяха предали собствените му хора, колегите му. Беше много тъжен, Хари.

Бош кимна.

— Той отдаде живота си на управлението… А ето какво направиха с него.

Хари отново кимна.

— Спомена ли нещо за…

Той не довърши.

— За самоубийство ли? Не. Веднъж четох за самоубийствата на полицаи. Много отдавна. Всъщност, когато Елайъс го съди предишния път заради онзи човек, когото беше убил. Тогава Франки беше ужасно потиснат и аз се страхувах за него. И потърсих нещо по въпроса. Пишеше, че когато хората говорят за това или ти казват, че ще се самоубият, всъщност искат да ги спреш.

Бош кимна.

— Предполагам, че Франки не е искал да го спра-продължи тя. — Не ми каза нищо.

Марги извади стъклената кана от кафеварката и му наля. После взе термос и започна да го пълни.

— Това ти е за из път. Не искам да заспиш на волана.

Бош се приближи и сложи ръка на рамото й. Тя остави каната и се обърна към него, за да я прегърне.

— Тази година — каза Марги, — всичко… всичко просто се обърка.

— Зная. Той ми разказа.

Тя се откъсна от него и продължи да пълни термоса.

— Марги, преди да си тръгна трябва да те попитам нещо. Днес са му взели пистолета, за да направят балистична експертиза. Той се е самоубил с друг. Знаеш ли нещо за него?

— Не. Имаше само онзи, с който ходеше на работа. Нямахме друго оръжие. Заради момичетата. Когато се прибираше, Франки заключваше пистолета си в малък сейф. Само той имаше ключ. Просто не исках вкъщи да има повече оръжия.

Бош разбираше, че това оставя въпроса открит. Шиън можеше да е крил пистолета от нея — на толкова тайно място, че по време на обиска не го бяха открили дори агентите от ФБР. Може би заровен на двора в найлонов плик. А можеше и да си го е набавил, след като жена му и дъщерите му се бяха пренесли в Бейкърсфийлд.

— Добре — каза той, решил да не настоява.

— Защо, Хари, да не би да твърдят, че пистолетът е твой? Ще си имаш ли проблеми?

Преди да отговори, Бош се замисли за миг.

— Не, Марги, всичко е наред. Не се тревожи за мен.

В понеделник сутринта продължаваше да вали и автомобилът на Бош едва се влачеше по пътя за Брентуд. Дъждът не беше силен, но пък от друга страна всякакъв дъжд е в състояние да парализира Лос Анджелес. Това беше една от онези загадки, които Хари никога нямаше да проумее. Град, до огромна степен станал пословичен с автомобилите си, и в същото време пълен с шофьори, неспособни да се справят дори с незначително влошаване на времето. Докато шофираше, слушаше радио. Имаше много повече съобщения за улични задръствания, отколкото за насилие или напрежение през нощта. За съжаление, се очакваше до обяд небето да се проясни.

Пристигна на срещата си с Кейт Кинкейд с двадесет минути закъснение. Къщата, от която се предполагаше, че е била отвлечена Стейси Кинкейд, представляваше голяма бяла едноетажна сграда с черни кепенци и сивкав покрив. Пред нея имаше обширна зелена морава и отбивка, която минаваше пред къщата и продължаваше към гаража в страничния двор. До покрития портал беше паркиран сребрист мерцедес. Предната врата бе отворена.

Когато стигна до прага, Бош извика и чу Кейт Кинкейд, която го канеше да влезе. Завари я в дневната, седнала на диван, покрит с бял чаршаф, както и всички останали мебели. Сякаш в стаята си бяха обявили среща големи, тежки призраци. Жената забеляза, че Бош оглежда помещението.

— Когато се преместихме, не взехме абсолютно нищо със себе си — каза тя. — Решихме просто да започнем наново. Не искахме нищо, което да ни напомня за миналото.

Той кимна и я погледна. Беше облечена в бяло, с копринена риза, напъхана в шити по поръчка ленени панталони. Самата тя приличаше на призрак. Голямата й черна кожена чанта, оставена на дивана до нея, контрастираше на дрехите й и на чаршафите, с които бяха покрити мебелите.

— Как сте, госпожо Кинкейд?

— Моля, наричайте ме Кейт.

— Как сте, Кейт.

— Много добре, благодаря. По-добре, отколкото от много, много време насам. А вие?