Майкл Коннелли - Хари

— Виж, това са глупости, Бош — рече Линдел. — Искам да кажа, че те уважавам, уважавам приятелството ти с този човек, но ти не виждаш онова, което е точно пред очите ни. Очевидното. Самоубил се е, защото е бил виновен и е знаел, че ще се върнем за него. Самоубийството му означава едно — признание.

Ървинг погледна към Бош в очакване на отговора му. Но Хари не отвърна нищо. Беше уморен да се съпротивлява.

— Струва ми се, че съм съгласен с агент Линдел — каза накрая заместник-началникът.

Бош кимна. Очакваше го. Те не познаваха Шиън като него. През последните години двамата с бившия си партньор не бяха поддържали близки отношения, но на времето бяха достатъчно добри приятели, за да знае, че Линдел и Ървинг грешат. За него беше по-лесно да се съгласи. Това щеше до голяма степен да го оневини. Но не можеше да го направи.

— Дайте ми време до утре — каза той.

— Защо? — попита Ървинг.

— Запазете самоубийството в тайна от медиите още дванадесет часа. Утре сутрин ще продължим с нашия план. Дайте ми време да видя какво ще се получи и какво ще каже госпожа Кинкейд.

— Ако изобщо каже нещо.

— Няма начин. Едва се сдържа. Дайте ми възможност да видя как ще се развият нещата. Ако не установя връзка между Кинкейд и Елайъс, направете каквото трябва с Франки Шиън. Съобщете на света каквото смятате, че знаете.

Ървинг се замисли, после кимна.

— Предполагам, че това ще е най-предпазливата линия на действие — каза той. — И без това трябва да изчакаме резултатите от балистиката.

Бош кимна в знак на благодарност. После отново впери очи навън през отворените врати. Дъждът се усилваше. Той си погледна часовника. Ставаше късно. А преди да си легне, трябваше да свърши още нещо.

Беше длъжен лично да отиде при Маргарет Шиън и да е съобщи какво е направил със себе си Франки. Нямаше значение, че са били разделени. Бяха живели заедно достатъчно дълго време. Тя и двете момичета заслужаваха да им го каже приятел, а не някой непознат да им съобщи по телефона посред нощ. Ървинг беше предложил бейкърсфийлдското полицейско управление да прати полицай в дома им, но Бош знаеше, че това ще е също толкова ужасно.

Свърза се с полицията в Бейкърсфийлд, но само, за да вземе адреса на Маргарет Шиън. Можеше да й позвъни, За да я помоли да го упъти. Но това означаваше да й каже, без да се налага да обяснява, стар полицейски номер, за да улесни неприятното задължение. Щеше да е проява на страхливост.

По щатската магистрала Голдън почти нямаше движение. Дъждът и късният час бяха пратили всички по домовете им, освен шофьорите на камиони, които нямаха друг избор. Повечето от тях пътуваха на север към Сан Франциско или се завръщаха с празни каросерии към зеленчуковите полета във вътрешността на щата. По стръмния и лъкатушещ участък от магистралата през планината на север от Лос Анджелес често се срещаха тирове, поднесли и излезли от пътя или отбили встрани, за да не рискуват в този коварен дъжд. Когато излезе от планинския район, Бош най-после можеше да набере скорост и да навакса загубеното време. Докато шофираше, той гледаше мълниите, просветващи на лилавеещия източен хоризонт. И мислеше за някогашния си партньор. Припомняше си старите случаи и ирландските вицове, които Шиън често разказваше. За да не мисли какво е направил, за да не се измъчва от чувството си за вина.

Беше взел със себе си любимата си касета и я пусна. Бяха парчета на саксофон, които особено обичаше. Той превъртя касетата напред, докато откри онова, което търсеше. „Приспивна песен“ на Франк Моргън. Прозвуча му като нежна, сантиментална погребална мелодия за сбогом и прошка от Франки Шиън. Сбогом и прошка от Елинор. Песента беше в тон с дъжда. Бош я слуша чак до края на пътуването си.

Стигна до къщата на Маргарет Шиън и двете й дъщери малко преди два часа. Лампата пред входната врата светеше и през завесите на прозорците се виждаше, че вътре също свети. Хари разбра, че Марги очаква да й позвъни или двамата с Франки да пристигнат. Той се поколеба на вратата, като се чудеше колко пъти му се е налагало да прави това, после почука.

Когато Марги отвори, Бош за пореден път разбра, че никога не може да свикне с тези неща. Тя учудено го погледна и му се стори, че не го е познала. Не се бяха виждали от много години.

— Марги, аз съм…

— Хари? Хари Бош? Току-що…

Тя млъкна, най-после разбрала. Обикновено всички го усещаха.

— О, Хари, не! О, не. Не и Франсис!

Марги вдигна ръце към лицето си. Устата й беше отворена и приличаше на онази прочута картина, на която ясена крещи на мост.