Майкл Коннелли - Град от кости

— По време на боричкането си със Стоукс?

— Нямаше боричкане по време на изстрела. Не знам какво е станало преди пристигането ми, но когато се чу изстрелът, двете ръце на Стоукс бяха на стената, а той беше с гръб към Брашър. Полицай Брашър беше поставила едната си ръка на гърба му, за да му попречи да се движи. Видях я да прави крачка назад и да отпуска ръката си. Не видях оръжието, но чух изстрела и видях пламъка да излиза от някъде пред нея. После тя падна.

Гилмор усили потропването по масата.

— Това вероятно пречи на залиса — отбеляза Бош. — Всъщност да, забравих, че вие никога нищо не записвате на касета.

— Не се разсейвай. Какво се случи по-нататък?

— Хукнах към тях. Стоукс започна да се обръща, за да види какво се е случило. Както лежеше, полицай Брашър вдигна дясната си ръка и се прицели в него.

— Но не стреля, нали?

— Не. Аз извиках на Стоукс: „Не мърдай!“, тя не стреля и той не помръдна. Приближих се до Стоукс, накарах го да легне и му сложих белезници. Обадих се по радиостанцията за помощ и се опитах да окажа първа помощ на полицай Брашър, доколкото ми беше възможно.

Гилмор дъвчеше дъвка и мляскаше, което много дразнеше Бош.

— Това, което не схващам, е защо тя ще се прострелва? — попита Гилмор след няколко примлясквания.

— Ще трябва да питаш нея. Казвам само това, което съм видял.

— Да, но сега питам теб. Бил си там. Какво мислиш?

Бош замълча. Всичко бе станало толкова бързо… Пък и докато се занимаваше със Стоукс, беше изключил за гаража. Сега образите се превъртаха в главата му. Накрая сви рамене.

— Не знам.

— Да допуснем, че си прав. Да допуснем, че е прибирала пистолета си в кобура. Против правилата е, но да го допуснем, теоретично. Прибира пистолета, за да сложи белезници на задържания. Кобурът е на дясното й бедро, а раната — на лявото рамо. Как си го представяш?

Бош си спомни как Джулия го разпитваше за белега на лявото му рамо преди няколко дни. За това как е бил прострелян и какво е усещането. Стори му се, че таванът на стаята се спуска все по-ниско и го задушава. Започна да се поти.

— Не знам — отговори той.

— Не може да се каже, че знаеш много, а, Бош?

— Знам само каквото видях. Казах ти какво видях.

Прищя му се да не бяха взели цигарите на Стоукс.

— Какви бяха взаимотношенията ви с полицай Брашър?

— Какво искаш да кажеш?

— Чувам, че си я чукал. Това искам да кажа.

— И какво е общото със случая?

— Не знам. Може би ти ще ми кажеш.

Бош не отговори. Мъчеше се да не избухне.

— Първо на първо, отношенията ви са нарушение на вътрешните правила на управлението — продължи Гилмор. — И ти го знаеш. Тя е към патрулните. Аз съм детектив.

— Мислиш, че има значение? Няма никакво значение. Ти си Д-3. Това е надзираващо ниво. Тя е новобранец. Ако бяхме в армията, щяха да те разжалват, като за начало. Можеше и в ареста да те вкарат.

— Само че тук е полицейското управление на Лос Анжелис. Какво трябва да очаквам при това положение, повишение?

За първи път от началото на разговора Бош си показваше зъбите. Предупреждение към Гилмор да внимава. Имаше няколко добре известни прецедента на топли отношения между старши и по-редови служители. Добре известна беше готовността на полицейския съюз, представляващ интересите на служителите до нивото на сержант, да оспори с необходимите доказателства всяка дисциплинарна мярка, предприета по така наречените правила за защита от сексуален тормоз.

— Не ми трябват остроумните ти забележки — каза Гилмор. — В момента се опитвам да провеждам разследване. — Той погледна нахвърляното в бележника си. Тактиката беше очевидна: вървеше се по обратния път — от готовото заключение към събирането само на факти, които биха могли да го подкрепят. — Как са ти очите?

— Като пържени яйца. Едното ме боли ужасно.

— Каза, че Стоукс те е пръснал с очистващ разтвор?

— Точно така.

— Което за момент те е ослепило?

— Точно така.

Гилмор стана и се заразхожда в тясното пространство зад стола си.

— Колко време мина между пръскането и слизането ти в гаража, където според теб си видял Брашър да се прострелва?

Бош се замисли за кратко.

— Изплаквах си очите и се включих в преследването. Бих казал, не повече от пет минути. Но не много по-малко.

— Значи за пет минути от сляп като къртица си станал човек с орлов поглед?

— Без да употребявам същите сравнения, времевата рамка е точна.

— Е, благодаря ти, поне едно нещо разбрах.

— Няма защо, лейтенант.