Майкл Коннелли - Град от кости

— Ченгетата никога не идват за едното говорене. Винаги искат още нещо. — Осъжданите познаваха добре законите на улицата, не можеше да се отрече.

— Разкажи ми за Артър Делакроа.

Стоукс го изгледа объркано.

— Какво? Кой?

— Артър Делакроа. Приятелчето ти, с което сте карали скейтборд. Като деца. Помниш ли?

— Господи, това беше толкова…

— Много отдавна. Знам. Затова питам.

— Какво да разказвам? Той отдавна изчезна.

— Разкажи ми за него. Разкажи ми за изчезването му.

Стоукс сведе поглед към ръцете си и бавно поклати глава.

— Беше много отдавна. Не мога да си спомня.

— Опитай. Защо изчезна?

— Не знам. Просто не можеше повече да издържа тая отврат и избяга.

— Каза ли ти, че ще бяга?

— Не, просто избяга. Един ден просто го нямаше. И никога вече не го видях.

— Каква отврат?

— Какво имаш предвид?

— Каза, че не можел повече да понася тая отврат и избягал. За какво говориш?

— Аа, за всичките гадости в живота му.

— Неприятности вкъщи?

Стоукс се разсмя и повтори, имитирайки Бош:

— Неприятности вкъщи? Че кой ги няма?

— Имам предвид дали е бил тормозен — физически малтретиран — в къщи.

Стоукс пак се разсмя.

— Моят старец навремето по-скоро би стрелял по мен, вместо да поговорим. Когато бях на дванайсет, веднъж метна по мен пълна кутия бира. Само защото му изядох манджата, дето искаше да я изплюска. Тогава ме взеха от него.

— Много неприятно наистина, но сега говорим за Артър Делакроа. Казвал ли ти е някога, че баща му го е удрял?

— Нямаше нужда да ми казва, нали виждах синините.

Момчето ходеше непрестанно с италиански грим.

— Било е от скейтборда. Много е падал.

— Ами! Арти беше най-добрият. Само с това се занимаваше. Страхотно добър беше.

Бош чу, че на етажа се качват хора, пресегна се и заключи вратата.

— Спомняш ли си, когато Артър е бил в болница? Бил си е ударил главата. Каза ли ти, че е от скейтборд?

Стоукс смръщи вежди и сведе поглед.

— Спомням си, че главата му беше обръсната, а шевовете му можеха да стигнат за цял цип. Но не мога да си спомня какво…

Някой се опита да отвори вратата, последва силно тропа-не и се чу глас:

— Детектив Бош, аз съм лейтенант Гилмор, ПУП. Отворете.

Стоукс рязко се дръпна назад и в очите му блесна паника.

— Не! Не им давайте да…

— Млъкни! — Бош го сграбчи за яката и го дръпна към себе си. — Слушай ме, това е важно.

Тропането по вратата се поднови.

— Значи казваш, че Артър никога не е споделял баща му да го е удрял?

— Виж, отърви ме и ще кажа каквото искаш. Дадено. Баща му беше мръсник. Искаш да кажа, че Арти ми е казал, че баща му го е бил с дръжката на метлата? Ще го кажа. Искаш да е с бейзболна бухалка? Добре, ще кажа, че…

— Не искам да казваш нищо, освен истината, дяволите те взели! Казвал ли ти го е някога, или не?

Вратата се отвори. Бяха използвали ключа от пропуска. Влязоха двама мъже в костюми. Бош познаваше Гилмор. Вторият беше непознат.

— Стига толкова — заяви Гилмор. — Бош, какво правиш, по дяволите?

— Казвал ли ти е? — повтори Бош. Вторият от мъж извади от джоба си ключове и започна да сваля белезниците на Стоукс.

— Нищо не съм направил — започна да протестира Стоукс. — Не съм…

— Казвал ли ти е? — изкрещя Бош.

— Изкарай го оттук — изръмжа Гилмор на колегата си. — Сложи го в друга стая.

Вторият костюмиран избута Стоукс от стаята. Белезниците на Бош останаха върху масата. Той се беше втренчил в тях безсмислено. Стоукс не беше добавил нищо към разследването. Джулия беше простреляна за нищо.

— И какво по дяволите правеше тук, Бош? — попита Гилмор.

Гилмор потрепваше с гумичката на молива по масата. Бош никога не беше имал доверие на следовател, който си води бележките с молив. Обаче работата на ПУП се състоеше в това да нагласят фактите към картинката, която управлението желаеше да представи на широката публика. Екип на пишещи само с моливи, защото мастилото и написаното на машина не се трие.

— Значи да повторим още веднъж — каза Гилмор. — Разкажи ми пак какво направи полицай Брашър.

Бош погледна покрай него към непрозрачното стъкло, зад което със сигурност се намираха поне петима души, най-вероятно и Ървинг сред тях. Питаше се дали някой е забелязал, че видеото е включено. Ако бяха забелязали, веднага щяха да го изключат.

— Някак си се простреля.

— И ти го видя.

— Не съвсем. Видях го изотзад. Тя стоеше с гръб към мен.

— Тогава откъде знаеш, че се е простреляла?

— Защото освен нея, мен и Стоукс, нямаше никого. Аз нея прострелях и Стоукс не го направи. Значи се е простреляла сама.