Майкл Коннелли - Град от кости

Бош имаше нужда от цигара, от време за мислене и от отговори. Главата му беше пълна само с мисли за Джулия.

Ясно му беше, че хората от ПУП съвсем скоро ще потърсят и него, и Стоукс, така че вдигна слушалката и набра дежурната стая. Обади се Манкиевич, вероятно единственото останало ченге в участъка.

— Някакви новини? — попита Бош. — Как е тя?

— Не знам. Чувам, че е зле. Ти къде си?

— В централното. Човекът е при мен.

— Хари, какви ги вършиш? ПУП са плъзнали навсякъде. Трябва да си на мястото на произшествието. И двамата трябва да сте там.

— Да речем, че съм се опасявал от влошаване на положението. Нали ще ми кажеш веднага щом научиш нещо за Джулия?

— Дадено.

— Твоят човек, Еджууд, за малко да изкара с ритник червата на задържания. Както си беше закопчан с белезници на земята. Сигурно му е строшил четири-пет ребра.

Манкиевич мълчеше.

— Ти избираш. Мога да карам по разпоредбите или мога да те оставя ти да се разправяш с него.

— Аз ще се погрижа.

— Добре. Не забравяй да ми кажеш, ако научиш нещо. — И затвори.

— Какво ще правим със Стоукс? — попита Едгар. — И какво, мамка му мръсна, стана в оня гараж?

— Не знам. Отивам да си поговоря с тоя тип за Артър Делакроа и да видя какво мога да измъкна преди да са го докопали ПУП. Гледай да ги задържиш, като се появят.

— Разбира се. За теб ще направя чудеса от героизъм.

— Знам.

Бош тръгна към трета стая, но се сети, че Брадли от вътрешни разследвания не му е върнала касетофона, а той искаше да запише разпита на Стоукс. Така че първо влезе в апаратната към трета стая и включи камерата и касетофона и чак после отиде при арестанта.

В очите на младия мъж не беше останала и искрица живот. Преди по-малко от час той лъскаше черното беемве и си докарваше пари. В момента перспективата пред него беше връщане в затвора, и то при най-добрия изход от ситуацията. Кръвта на ченге събираше всички акули. Застреляните при опит за бягство или обесилите се по стаи като тази бяха много. Или поне така се говореше.

— Стегни се и не прави глупости — каза Бош. — Не се тиквай в устата на вълка. Разбираш ли ме?

Стоукс кимна.

Бош видя пакет „Марлборо“ в джобчето на комбинезона на Стоукс и посегна да го вземе. Стоукс трепна уплашено.

— Спокойно.

Бош измъкна пакета и си запали цигара с кибрита, пъхнат под целофана. Взе един пепелник и пусна клечката в него.

— Ако исках да те убия, можех да го направя в гаража. Мерси за цигарата.

Глътна дима с наслада. Не беше пушил от два месеца.

— Може ли и аз да запаля? — попита Стоукс.

— Не заслужаваш. Нищо не заслужаваш. Но ще ти предложа малка сделка.

Стоукс го погледна.

— Предлагам ти танто за танто. Забравяш за ритника в ребрата и се държиш като мъж, а аз ще забравя, че ме пръсна с оная гадост в лицето.

— Ама ребрата ми са потрошени!

— И моите очи още парят. Това беше химикал за почистване. За такова нещо прокурорът ще ти лепне нападение срещу полицай при изпълнение на служебните му задължения преди да си успял да преброиш до пет. Значи споразумяваме ли се?

Стоукс кимна, но добави:

— Каква ще е разликата? Ще кажат, че аз съм я прострелял. А аз…

— Но аз знам, че не си ти.

В очите на Стоукс проблясна слаба надежда.

— И ще им кажа точно какво съм видял.

— Окей. — Гласът на Стоукс не беше повече от шепот.

— Така че да започнем от самото начало. Защо побягна?

— Аз така си правя. Бягам. Аз съм осъждан, а ти си законът. Аз съм от тия, дето бягат.

Бош осъзна, че в цялата бъркотия не се беше сетил да претърси Стоукс. Каза му да стане, което при неговото положение означаваше да се наведе над масата, застана зад него и започна да бърка в джобовете му.

— Носиш ли игли?

— Не, никакви игли.

— Това е добре, защото не искам да се набода. Ако се набода, всякакви уговорки отпадат.

Докато претърсваше, цигарата остана между устните му. Пушекът щипеше бездруго възпалените му очи. Бош извади портфейл, ключове и навити на руло банкноти — общо 27 долара, в банкноти по 1 долар. Бакшишите на Стоукс за деня. Нищо друго. Дори да бе имал наркотици за продажба или лична употреба, ги беше изхвърлил по време на бягството си.

— Ще претърсват с кучета — каза Бош. — Ако си хвърлил някъде трева, ще я намерят и дотам си.

— Нещо не съм хвърлял. Ако намерят нещо, те са си го поставили.

— Разбира се, няма друг начин.

Бош седна на мястото си.

— Какво ти казах в самото начало? Казах: „Искам да поговорим“. Което беше самата истина. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако си беше отварял ушите.