Майкл Коннелли - Град от кости

През цялото време Бош си представяше акули с разтворени пасти и изригващи разтопена лава вулкани. Питаше се дали най-накрая Джулия се е доказала на хората, на които искаше да се докаже.

Между голямата група сини униформи, заобиколили ковчега, се беше вклинило сиво петно. Адвокатите. Баща й, придружен от служители на фирмата. Във втората редица, зад бащата, бе мъжът от снимката върху лавицата над камината. Бош си представи как отива до него и го зашлевява в лицето или го изритва с коляно между краката. Насред погребалната церемония и то така, че всички да видят. Би му казал и може би че той е човекът, запратил я по пътя, на който бе намерила смъртта си.

Не се поддаде на желанието си. Да прикачиш някому вината за каквото и да било не беше нищо повече от опростяване. Всеки сам избираше посоката в живота си. Независимо накъде го насочват или подтикват. Всеки си има клетка, в която да се пази от акули. Всеки си носи риска, ако пожелае да отвори вратата на клетката и да излезе от нея.

За почетния салют бяха избрани седем души от класа на Брашър в академията. Те вдигнаха оръжието си към синьото небе и изстреляха три залпа с халосни патрони. Бронзовите гилзи заваляха по тревата като падащи сълзи. Още преди ехото от изстрелите да е заглъхнало, вертолетите направиха кръг над събраното множеството и с това церемонията приключи. Бош се отправи към гроба, като се разминаваше с хора, които си тръгваха. Някой го хвана за лакътя и той се обърна. Беше Еджууд, партньорът на Брашър.

— Аз… искам да се извиня за това, което направих вчера. Няма да се повтори.

Бош замълча. Нямаше какво да казва на Еджууд.

— Предполагам, че не си го съобщил на хората от ПУП и… и искам да ти кажа, че го оценявам.

Бош продължи да го гледа безмълвно. Еджууд се почувства неудобно, кимна и се отдалечи. Оказа се, че точно зад него стои жена — латино тип, с посребряла коса. Бош веднага я позна.

— Доктор Инохос.

— Как си, Бош?

Косата беше основният белег за разпознаване. Преди почти седем години, когато Бош беше редовен посетител на кабинета й, косата на Инохос беше тъмнокафява, без следа от сиво. Все още беше привлекателна жена, независимо дали в кафяво, или сиво. Но промяната поразяваше.

— Добре съм. Как е положението на психичния фронт?

Тя се усмихна.

— Добре.

— Чух, че сега командвате парада.

Тя кимна. Бош започна да се изнервя. С нея се бяха виждали два пъти седмично по времето, когато му бяха наредили да излезе в отпуск за преодоляване на стрес. Беше й разказал за себе си неща, които никой друг никога не беше чувал. Не бяха разговаряли, след като се върна на работа.

До днешния ден.

— Познавахте ли Джулия Брашър? — попита той.

Не беше необичайно за полицейски психолог да присъства на погребение на служител — за да предложи утеха и съветите си на близките на загиналия.

— Не точно. Не лично. Като ръководител на отдела прегледах молбата й за постъпване и интервюто. С утвърдително мнение. — Тя го гледаше изучаващо. — Разбрах, че сте били близки. И че си бил очевидец на прострелването й.

От двете им страни минаваха хора. Инохос се приближи към Бош, за да не се чува за какво говорят.

— Не е времето и мястото, но искам да си поговорим за нея, Хари.

— Какво има да се говори?

— Искам да знам какво се случи. И защо.

— Инцидент. Говорете с Ървинг.

— Говорих. И не съм доволна. Съмнявам се, че и ти си.

— Вижте, докторе, тя е мъртва. Няма да…

— Аз подписах документите й. Благодарение на моя подпис тя получи значката. Ако сме направили пропуск — ако аз съм направила пропуск, искам да го знам. Ако е имало знаци, трябвало е да ги забележим.

Бош наведе поглед към тревата в краката им.

— Не се тревожете, имаше знаци, които аз трябваше да видя. Но също не събрах две и две.

Тя се приближи още, така че Бош нямаше накъде да отклони поглед.

— Значи съм права. Имало е и още.

— Нищо очевидно. Тя просто живееше на ръба. Поемаше рискове, включително и на работа. Опитваше се да докаже нещо. Не смятам, че е била уверена дори в желанието си да бъде полицай.

— Да доказва на кого?

— Не знам. На себе си, на някой друг.

— Хари, знам, че инстинктите ти работят безотказно. Какво още?

Бош сви рамене.

— Думи, постъпки… Имам белег от куршум на рамото. Пита ме за него. Казах й, че съм извадил късмет, че ме е ударил точно в костта. И… мястото, в което се е простреляла, е същото. Само… при нея… имаше и рикошет. Не го е очаквала.

Инохос кимна и зачака.