Майкл Коннелли - Град от кости

— Знаете ли, една мисъл ми се върти непрекъснато и това е непоносимо.

— Разкажи ми, Хари.

— Непрекъснато се повтаря в главата ми. Което видях и което знам. Тя насочи пистолета си към него. И си мисля, че ако не бях там и не бях извикал, щеше да го застреля. После щеше да постави пистолета си в ръцете му и да изстреля куршум в тавана или в някоя от колите. Или може би пак в него. Нямаше да е от значение, при положение че после щеше да може да твърди, че се е опитал дай отнеме оръжието.

— Да не би да ми казваш, че се е простреляла, за да има основание за пред другите да излезе герой?

— Не знам. Говореше как светът се нуждаел от герои. Особено сега. Казваше, че се надявала един ден да получи шанса да бъде герой. Но си мисля, че не е само това. Като че ли искаше да има и белега, и опита, придобит с него.

— И беше готова да убие за това?

— Не знам. Не знам дали изобщо има истина в думите ми. Знам, че макар и новобранец, тя беше достигнала точката на разделение между нас и тях, когато всеки, който не носи значка, е боклук. Може да е търсела изход…

Бош поклати глава и погледна встрани. Гробището вече беше почти безлюдно.

— Не знам. Като го казвам, ми звучи… Не знам. Шантав свят. — Той се отдръпна на крачка от Инохос. — Вероятно човек никога не може да познава друг човек достатъчно, нали? Може само да си го мисли. Може да си достатъчно физически близък с някого и да не знаеш какво всъщност става вътре в този човек.

— Така е, не можеш. Всеки има тайни.

Бош кимна и понечи да се отдалечи.

— Почакай, Хари. — Тя отвори чантата си и започна да рови в нея. — Все пак искам да поговорим. — Извади визитна картичка и му я подаде. — Искам да ми се обадиш. Абсолютно неофициално и конфиденциално. За доброто на управлението.

Бош едва не се изсмя.

— Управлението пет пари не дава. Управлението го е грижа за имиджа му, не за истината. А когато истината застрашава имиджа, да върви по дяволите истината.

— Мен ме е грижа, Хари. Както и теб.

Бош сложи картичката в джоба си.

— Добре, ще се обадя.

— Има и номера на мобилния ми телефон. — Тя протегна ръка и хвана неговата. — Ами ти, Хари? Наред ли са нещата при теб?

— Единствените изключения са, че я загубих и Ървинг ми каза да започна да мисля за пенсиониране. Всичко останало е наред.

Инохос се намръщи.

— Дръж се, Хари.

Бош кимна. Беше казал същото на Джулия малко преди смъртта й.

Инохос си тръгна и Бош продължи към гроба. Мислеше, че вече е останал сам. Взе шепа пръст от купчината и погледна в него. Цял букет и няколко цветя бяха пуснати върху капака на ковчега. Бош си спомни, че само преди две нощи беше държал Джулия в ръцете си. Искаше му се да беше предусетил какво може да се случи. Искаше му се да беше събрал отделните парчета навреме в ясната картина за това накъде се е отправила тя.

Вдигна бавно ръка и остави пръстта да изтече между пръстите му.

— Град от кости — прошепна той.

Пръстта падаше върху ковчега като изчезващ сън.

— Предполагам сте я познавали.

Бош бързо се извърна. Беше баща й, с тъжна усмивка. В гробището вече бяха само те двамата.

— Съвсем отскоро. Започвах да я познавам. Съжалявам за загубата ви.

— Фредерик Брашър. — Мъжът протегна ръка.

Бош посегна да я поеме, но се спря.

— Ръката ми е мръсна.

— Няма нищо. Моята също е мръсна.

Стиснаха си ръцете.

— Хари Бош.

— Детективът. Вчера сте били с нея.

— Да. Опитах се… Направих, каквото беше по силите ми да й помогна. Аз… — Спря. Не знаеше какво да каже.

— Сигурен съм в това. Трябва да е било ужасно да си там.

Поредната вълна на вина го проряза. Беше я оставил с мисълта, че ще се оправи. Заболя го почти колкото от факта, че е мъртва.

— Не разбирам как се случи — каза Брашър. — Как може такава грешка да я убие? А днес прокуратурата съобщи, че онзи Стоукс, няма да бъде обвинен за прострелването. Адвокат съм, но нищо не разбирам. Да го пуснат просто така…

Очите на мъжа преливаха от мъка.

— Съжалявам, сър. Ще ми се да можех да ви отговоря. Същите въпроси мъчат и мен.

Брашър кимна и се загледа в гроба.

— Тръгвам си — каза той след малко. — Благодаря ви, че дойдохте, детектив Бош.

Отново си стиснаха ръцете и Брашър тръгна към изхода.

— Сър? — подвикна след него Бош.

Мъжът се обърна.

— Знаете ли кога някой от семейството ще ходи до къщата й?

— Всъщност днес ми дадоха ключовете й. Отивам там. Ще разгледам. За да получа усещане за нея, предполагам. През последните години не бяхме… — Той не довърши. Бош се приближи до него.