Майкл Коннелли - Град от кости

— Какво искате? — попита мъжки глас.

Едгар показа значката си. Бош гледаше внимателно лицето му.

— Господин Делакроа, полиция.

Нямаше основание за тревога. Бош пристъпи напред и отвори вратата докрай. Якето му беше разтворено, а ръката — на дръжката на оръжието.

Срещу него стоеше мъжът, когото беше видял вчера на игрището за голф. Носеше стари карирани шорти и избеляла кафеникава тениска с петна под мишниците.

— Имаме разрешително за обиск на жилището ви — каза Бош. — Може ли да влезем?

— Вие… вие бяхте на игрището вчера.

— Господине — продължи твърдо Бош, — казах, че разполагаме със заповед за обиск на тази каравана. Можем ли да влезем, за да проведем обиска?

Извади сгънатата заповед от джоба си, разгъна я и я показа, но така, че Делакроа да не може да я стигне. За да получат заповедта, трябваше да разкрият всичките си карти на съдията. Но не се налагаше да правят същото с Делакроа. Още не. Затова, макар Делакроа да имаше правото да се запознае подробно със заповедта преди да разреши на детективите достъп да жилището си, Бош се надяваше да успее да влезе, без да се минава през пълната процедура. Делакроа скоро щеше да е наясно с фактите по случая, но Бош искаше да контролира подаването на информацията, за да може да си състави преценка по реакциите на заподозрения. Той започна да сгъва заповедта.

— За какво става дума? — запротестира Делакроа. — Мога ли поне да видя това нещо?

— Вие ли сте Самюъл Делакроа? — бързо попита Бош.

— Да.

— И това е вашата каравана?

— Моята е. Наел съм мястото. Искам да прочета…

— Господин Делакроа — каза Едгар, — предпочитаме да не обсъждаме всичко това пред погледите на съседите ви. Сигурен съм, че и вие не го искате. Ще ни позволите ли да проведем обиска в съответствие със закона, или не?

Делакроа премести неколкократно поглед от Едгар към Бош и обратно.

— Ами… ще ви позволя.

Бош първи се промъкна покрай Делакроа. В носа го удари смесеният аромат на бърбън, лош дъх и котешка пикня.

— Рано започвате, господин Делакроа.

— Мда, пийнах едно — каза Делакроа отбранително, но и с нотка на омерзение. — Свършил съм си работата, мога да си го позволя.

Едгар също влезе и двамата с Бош огледаха каквото можеше да се види на слабо проникващата светлина. Вдясно от входа се намираше дневната, облицована с дърво и мебелирана със зелено канапе и маса за кафе. Имаше една нощна масичка, без лампа върху нея, както и телевизор, нестабилно закрепен на видео. На телевизора бяха натрупани няколко видеокасети. Срещу масичката за кафе се мъдреше стар люлеещ се стол. Облегалките за ръцете бяха разкъсани — вероятно от котешки нокти — и пълнежът беше изскочил. Под масичката имаше купчина вестници, повечето клюкарски, с крещящи заглавия.

Вляво беше кухнята, с мивка, долапи, печка, фурна и хладилник от едната страна и малка трапезария за четирима от другата. На масата се виждаше бутилка бърбън „Ейшънт Ейдж“. В една чиния под масата имаше остатъци от котешка храна, а водата за животното беше сипана в стара кутия от маргарин. Освен миризмата други следи от присъствието на котката не се забелязваха.

След кухнята започваше тесен коридор, водещ към една или две спални и баня.

— Нека да оставим вратата отворена и да отворим няколко прозореца — предложи Бош. — Господин Делакроа, защо не седнете тук, на канапето?

Делакроа се премести към канапето и каза:

— Няма нужда да търсите. Знам защо сте дошли.

— Така ли? — попита Едгар. — И защо?

Делакроа се стовари върху канапето — пружините му явно бяха изтърбушени, защото той потъна в средната възглавница, а другите две щръкнаха от двете му страни.

— Заради бензина — отговори Делакроа. — Обаче аз почти не съм го използвал. Никъде не ходя, освен до игрището и обратно. Шофьорските ми права са ограничени, заради пътни произшествия.

— Бензин? За какво…

— Господин Делакроа, не сме тук, заради кражбите ви на бензин — намеси се Бош и взе една от видеокасетите от купчината. На нея беше написано „Първа пехотна. Епизод 46“. Върна я и разгледа надписите върху останалите. Всички касети бяха със записи само на епизоди, в които Делакроа се беше снимал преди повече от трийсет години.

— Тогава какво? Какво искате?

Бош го погледна право в очите.

— Тук сме заради сина ви.

Делакроа го зяпна като омагьосан, устата му бавно се разтвори и се видяха пожълтелите му зъби.

— Артър — произнесе той най-накрая.

— Да. Намерихме го.