Майкл Коннелли - Град от кости

— Добре, ще се занимаем с котешкия проблем по-късно — каза Бош. — Ще му оставим достатъчно храна засега. Станете, господин Делакроа, тръгваме.

Делакроа се изправи.

— Мога ли да се преоблека в по-прилични дрехи? Тези са доста стари и ги нося само вкъщи.

— Не се притеснявайте за това — отвърна Бош. — Ще ви донесем дрехи.

Пропусна да спомене, че дрехите няма да са от неговите собствени. Щяха да му дадат затворнически комбинезон с номер на гърба. Неговият щеше да е в жълт цвят, запазен за убийците.

— Ще ми сложите ли белезници?

— Трябва — каза Бош. — Такива са правилата. — Той застана зад Делакроа, за да заключи ръцете му на гърба.

— Знаете ли, бях актьор. Веднъж играх затворник в „Беглецът“. В първите серии, с Дейвид Янсен. Беше само малка роля. Седях на пейка до Янсен, това беше всичко. Мисля, че се предполагаше, че съм дрогиран.

Бош не каза нищо, само леко побутна Делакроа към тясната врата на караваната.

— Не знам защо си го спомних — каза арестуваният.

— В моменти като този хората си припомнят възможно най-странните неща — каза Едгар.

— Внимавайте със стъпалата — предупреди Бош.

Изведоха го — Едгар напред, Бош отзад.

— Има ли ключ? — попита Бош.

— На тезгяха в кухнята.

Бош се върна и намери ключовете. После започна да отваря един след друг шкафовете, докато намери котешката храна. Изсипа остатъка от съдържанието й в хартиената чиния под масата. Съвсем скоро щеше да се наложи да се занимае с животното.

Когато излезе от караваната, Едгар вече беше настанил Делакроа на задната седалка на колата. Един съсед ги наблюдаваше от отворената си врата наблизо. Бош затвори и заключи вратата на жилището на Делакроа.

Бош провря главата си през вратата на кабинета на лейтенант Билетс. Тя работеше нещо на компютъра си. Бюрото й беше почистено — явно се готвеше да си тръгва.

— Да? — каза тя, без да поглежда кой е.

— Изглежда, късметът ни споходи — каза Бош.

Билетс се обърна към него.

— Нека да позная. Делакроа ви кани на гости, сяда и признава.

Бош кимна.

— Горе-долу.

Очите й се разшириха от изненада.

— Мамка му, бъзикаш ме!

— Каза, че той го е направил. Наложи се да му затворим устата, за да го запишем тук на касета. Изглеждаше, сякаш ни е чакал да се появим.

Билетс продължи да пита, докато Бош ней предаде цялата поредица от събития, включително липсата на работещ касетофон, на който да запишат признанията на Делакроа. Последното предизвика раздразнението на лейтенанта, еднакво към Едгар, Бош и към Брадли от „вътрешни разследвания“, задето не беше върнала касетофона на Бош.

— Мога само да кажа, че се надявам добре да си вържем гащите, Хари — каза тя. Имаше предвид възможността самопризнанието на Делакроа да бъде оспорено в съда поради това, че не е записано веднага на касета. — Ако загубим делото, защото сами сме се прецакали… — Тя не довърши, а не беше и нужно.

— Мисля, че всичко ще е наред. Едгар записа всяка дума. Спряхме веднага с разпита, когато се появи достатъчно основание да го задържим. Сега просто всичко ще бъде подкрепено с образ и звук.

Билето не изглеждаше съвсем убедена.

— Ами правата му? Сигурни ли сте, че това няма да ни изяде главата?

— Не виждам как. Той се разприказва преди изобщо да успеем да си отворим устата. И така си продължи. Понякога нещата се развиват така. Подготвяш се за дълга обсада, а крепостта директно се предава. Когото и да наеме да го защитава, може да получи инфаркт и да се развряка, но до никъде няма да стигне. Чисти сме, лейтенант.

Билетс кимна — знак, че приема думите на колегата си.

— Ще ми се всички да бяха толкова лесни. Ами прокурорът?

— Той е следващият, на когото ще се обадя.

— В коя стая ще сте, ако реша да надзърна?

— Трета.

— Добре, Хари, приключвай с него. — Тя се обърна към компютъра си. Хари понечи да излезе, но спря. Билетс усети, че не си е тръгнал, и го погледна отново.

— Какво има?

Бош сви рамене.

— Не знам. Мисля си колко много неща можеха да се избегнат, ако направо бяхме отишли при него вместо да стесняваме кръга отдалеч.

— Хари, знам какво си мислиш, но нямаше начин да знаеш, че този човек, след повече от двайсет години, просто е чакал да почукате на вратата му. Ти направи каквото трябва и сигурно би процедирал по същия начин, ако ситуацията се разиграе повторно. Жертвата се обгражда постепенно. Стореното от полицай Брашър няма нищо общо с твоите действия по случая. — Бош я гледа няколко секунди, после кимна. Може би думите й щяха да поуспокоят съвестта му. — Както вече казах, приключвайте с него.